Глад

Сиянието на мястото го привличаше неустоимо, както мършояден червей е привлечен от сладостта на разлагаща се плът. То бе почти заслепяващо със своята яркост и правеше контурите на извисяващата се бяла кула размити и интригуващо нереални. Толкова много Магия, толкова много човеци, чиято кръв и костен мозък бяха пропити с нея. И бяха само на един хвърлей разстояние. Цялото му същество копнееше да отиде там, вътре, и да се отдаде на безкрайно, необуздано пиршество.

Ноктите му потръпнаха и се свиха конвулсивно от едва сдържано очакване. Това предизвика спонтанно стенание някъде под него и за момент Шар’да’каар насочи празния си поглед към жертвата, която се гърчеше безпомощно в ръцете му. Стонове бе всичко, което тя можеше да издаде, тъй като първото нещо, което той направи след залавянето ѝ, бе да изтръгне езика ѝ. Звуците бяха като песен за ушите му. Сладки, мелодични, пълни с обещания. Скоро щеше да я накара да достигне нови висоти в изкуството да изпее болката си. Скоро, много скоро. Но засега трябваше само да наблюдава. Целта му, черният Архимаг, се намираше в тази, о, толкова привлекателна постройка в центъра на площада. И Господарката нямаше да е никак щастлива, ако Шар’да’каар го изпуснеше от поглед.

Два дни бяха изминали от схватката им в двореца. Споменът накара дългия език на Шар’да’каар да напусне устата му по своя воля и да оближе внимателно поредицата от дълбоки рани, които противникът му бе оставил. Още можеше да усети в тях следи от Магията му. Имаше нещо странно в нея. Особен вкус, който той никога преди не бе усещал. Едновременно отблъскващо противен и неустоимо пристрастяващ. Бяха изминали хилядолетия, откакто някой бе успял да го нарани. Не само това – ако Шар’да’каар не бе избягал от сцената, Архимагът навярно щеше да го унищожи. И въпреки че самият той не се страхуваше от вечната тъмнина, Господарката не му бе дала позволение да умира. Господарката все още имаше нужда от него.

Господарката… Мислите на Шар’да’каар неизбежно се завъртяха около нея. В съсухреното му сърце с еднаква сила припламнаха чувства на боготворене и екзистенциален ужас. Той се окъпа в тях като в море от най-сладката Магия. Господарката бе всичко за него. Тя бе причината за неговото съществуване. Тя бе сто пъти повече от всичко, което Шар’да’каар беше. Хиляда! Само, ако той не бе предал доверието ѝ със своята некомпетентност. Само, ако не бе толкова срамно слаб в сравнение с Ет’елианите. Но въпреки това тя го бе оставила да продължи да ѝ служи. И Шар’да’каар щеше да прави точно това, докато му бе позволено.

Неочаквано раздвижване на входа на сградата привлече вниманието му. Група човеци тъкмо бе излязла оттам и всеки от тях сияеше като маяк дори на фона на кулата. Но една позната фигура, облечена в черно, надминаваше всички останали в пъти. Нюансът на неговата Магия бе различен от другите, злокобен и чужд. От устните на Шар’да’каар покапаха лиги. Фокусът му върху Архимага и остатъчния вкус на Магията му бе толкова силен, че му трябваше време да забележи още една сходна по вид, но не и по сила аура в близост до него. Принадлежеше на жена с дълга черна коса, която му бе някак позната. Да, тя също бе там преди два дни – поне в началото, преди да избяга с протежето на неговата Господарка. Интересни хора са тези двамата, много интересни и апетитно изглеждащи. Жалко, че му бе позволено само да наблюдава.

Групата от човеци се задвижи. Очевидно бяха приключили с приказките. Архимагът и жената се качиха в очакващата ги карета и тръгнаха нанякъде. Останалите един след друг се върнаха обратно в кулата. Шар’да’каар отправи един последен, изпълнен с копнеж поглед към нейното сияние, след което пое след каретата. Очите на смъртните не можеха да го видят – не и със защитите, които Господарката му бе осигурила – затова той не се притесняваше да ходи открито по улиците в преследване на своята плячка. В ноктите си продължаваше да стиска омаломощеното тяло на жертвата. Преследването можеше да се окаже дълго, а Шар’да’каар огладняваше бързо. Засега инструкциите от Господарката бяха само да наблюдава и да следва. Но рано или късно това щеше да се промени. Рано или късно, той щеше да вкуси отново тази чудновата, отблъскваща, но все пак неустоима Магия. Трябваше само да има търпение.

Невидим, бърз и безшумен като сянка, Шар’да’каар се изгуби в улиците на Западна Порта.