Забравени Тайни – Част 1

Невидимите пипала на сутрешния хлад се прокрадваха през дебелите дрехи и галеха кожата ми като нежеланата милувка на стара и позната до болка любов. Студеното утро се присмиваше на плахите лъчи на Калис и опитите им да затоплят събуждащата се за живот Пустош. Голяма част от тях така и не достигаха до влажната земя тук долу, сред сенките на гъстата растителност и разхвърляните руини на Ра’Традаан. Като костите на отдавна забравен труп, зеленясали и прогнили, останките от единични стени, колони и други неразпознаваеми структури се подаваха сред преплетените стволове на вековни дървета маака и разнородни ниски представители на местната флора. Сред тях, като надвиснали естествени тераси, се подаваха струпвания от гигантски листа на пълзящ ч’ирит. Толкова надълбоко в гората някои от тях достигаха повече от метър и бяха дебели колкото мъжка китка. Шубраците, превзети от ч’ирит, можеха да послужат като чудесен заслон по време на ежедневните проливни дъждове през този сезон, но мъхът по листата бе смъртоносно отровен и те често се превръщаха в гробници за невнимателните или неопитни пътешественици. Достатъчна причина да заобикаляме тези места отдалеч, докато си проправяхме път все по-навътре в тази забравена от Повелителите местност.

На двайсетина метра пред мен, като ориентир ми служеше широкият гръб на Арин, който днес бе поел ролята на авангард на нашата малка група. Методичните движения на ръцете му, докато разчистваше зеленината по пътя ни с широки замахвания на мачетето, действаха почти хипнотично на ограбения ми от редовен сън мозък. Ароматът на прясна дървесна смола и сокове от срязаната растителност оставаше във въздуха след него като невидима, но безпогрешна следа. Брат ми бе съблякъл коженото си палто въпреки ниската температура и бе останал само по тънка жилетка от тиусан без ръкави. Масивните мускули на голите му ръце играеха в ритъм с ударите по инатливите клони и храсти на пътя му.

Разкъсванията в материята на света около нас тази сутрин бяха по-малко от очакваното, а едва единици бяха с истински опасни размери. С годините се бях научил да навигирам между тях почти като подсъзнателна дейност, докато очите ми не изпускаха нито един детайл от близката околност, а ушите ми претегляха и отсяваха всеки един звук – близък или далечен. Момент невнимание в Пустошта можеше да струва скъпо. Това фундаментално разбиране обаче продължаваше да убягва на останалите членове на експедицията.

На известно разстояние зад мен можех да чуя ясно разнообразни знаци от шумното им придвижване – както, бях убеден в това, можеха да ги чуят и всички живи същества в радиус от няколко километра. Дилетанти. За съжаление, изборът на кадри в малкото гранично градче Рин’тусса, от което бяхме тръгнали месец по-рано, бе силно ограничен по това време на годината. По-компетентните сред наемниците вече бяха поели други ангажименти или търсеха работа навътре в Цивилизованите царства, а не навън. Останалите бяха местни вагабонти, безделници и бивши бандити, които никога през живота си не бяха влизали на повече от сто метра в Пустошта. Но за рискована експедиция като тази бяха нужни повече хора и двамата с Арин нямахме друг избор, освен да подберем най-доброто сред утайката и да продължим с тях.

Приближаващият се шум от стъпкани сухи клони и обрулени листа, съпроводен от тежко пуфтене, ме измъкна от потока на разсъжденията.

– Маг Ердарас, с какво мога да Ви помогна в това прекрасно утро? – попитах аз, без необходимост да се обръщам.

Изненаданото поемане на въздух зад гърба ми допринесе за леката усмивка на устните ми. Оставих я там, докато моят спътник не се изравни с мен. Както очаквах, видът ѝ накара навъсеното му и вечно кисело лице да се изкриви още повече.

– Не може ли да забавите малко това лудо препускане, лорд Ворат? – избоботи Ердарас и попи потното си чело с вече подгизнала копринена кърпичка.

– Скоростта ни в момента трудно може да се нарече препускане, Маг – казах аз и върнах вниманието си към заобикалящата ни гора.

Пълничкият Маг изсумтя недоволно, но продължи да поддържа темпото така, че да може да разговаря с мен.

– Не ходя толкова бързо дори и по добре павирани улици! – оплака се той. – А тук се придвижваме по ужасен и, бих казал, опасен за здравето терен, все едно сме в надпревара с някого. Закъде сте се разбързали толкова?

Сподавих тежката въздишка, която напираше да излезе от мен на всяка цена, и обясних за пореден път с прекомерно търпение:

– Колкото по-малко време прекараме в дълбините на Пустошта, толкова по-добре.

– Няколко дяла в повече едва ли ще…

Но аз игнорирах гласа му. Арин бе спрял и оглеждаше с повишено внимание нещо невидимо отпред. Десницата ми намери дръжката на меча, а сетивата ми се изостриха в очакване на всякакви дебнещи неприятности. С другата ръка възпрях Ердарас, което най-накрая го накара да млъкне. Магът се заоглежда сепнато, все едно бе забравил къде се намира. Грешка, която лесно можеше да се окаже фатална с или без магия на разположение. Магове и тяхната арогантност. Ако Ердарас или по-точно уменията му не бяха така ключови за успеха на нашата експедиция…

Минута по-късно брат ми направи знак и продължи напред с подновен ентусиазъм.

– Какво? Какво стана? – Гласът на Мага бе пресипнал. Капчици пот се стичаха свободно по челото му и заобикаляха рунтавите му вежди, само за да продължат надолу по пълните му бузи.

– Според Арин наближаваме крайната ни цел – отвърнах аз и вдигнах ръка така, че останалите пет члена на нашата група да я видят. В серия от кратки жестове им дадох общи инструкции как да продължат след нас.

– Наистина ли?! – Настроението на Мага видимо се подобри.

– Предполагам, че ще разберем след не повече от дял или два – казах аз и продължих напред.

Перспективата от това, че се намирахме на съвсем кратко разстояние от целта ни, накара Ердарас да впрегне сили и да забрави поне временно за постоянното си мрънкане. Това ми даде не само Благословено спокойствие, но и възможност да се концентрирам върху заобикалящата ни гора и потенциалните опасности в нея. С шума, който вдигахме бе цяло чудо, че през последните десетина дни все още не се бяхме натъкнали на някой от по-едрите мутанти. Това не ме успокояваше особено. Липсата им говореше за наличието на нещо дори по-страшно в тази местност – нещо, което или ги бе прогонило, или ги бе унищожило до един.

Можех само да се моля на Повелителите да не се натъкнем на него. И да си отварям очите на четири. Може би заради това притеснение имах беглото, но натрапчиво усещане, че заедно с нас имаше и още някой. Някой, който се прокрадваше на границата на сетивата ми и умело оставаше отвъд нея. Колкото и да се опитвах ден след ден, така и не можех да открия явна следа от това влудяващо, невидимо присъствие. До този момент резултатът от днес не бе по-различен от вчера. Това обаче далеч не бе причина да се откажа.

Сумракът на утрото скоро отстъпи пред лъчите на появилата се Ниатема. Небето остана навъсено и сиво, но поне за момента неотменният дъжд бе спрял, за да си поеме дъх. С отминаването на първия дял сенките сред дърветата се отдръпнаха и загубиха своята плътност. Това направи задачата ми значително по-лесна и донякъде разсея тревогите ми. Все повече и повече руини се виждаха измежду гъстата растителност около нас – дотолкова, че почти можех да си съставя мислена, макар и непълна карта на тази част от Ра’Традаан. Някога това трябва да е бил процъфтяващ квартал в сърцето на града с големи и красиви сгради, широки павирани улици и просторни площади със статуи и фонтани.

Сега, четири хилядолетия по-късно, не бе останало почти нищо освен превзети от природата части от постройки и фрагменти от неразпознаваема инфраструктура. Ето там, сред гъсто преплетени корени, надничаше каменният лик на съборена статуя. Малко по-напред мрежа от пълзяща растителност бе покрила неестествена цилиндрична форма и единствено подаващият се от листата водоливник във формата на триглава риба издаваше, че някога това е било фонтан. Повечето сгради бяха сринати до един етаж и полу-погребани под вековни наноси почва и избуялата по нея гъста зеленина. Каква част бе разрушена от Войната, и каква от хода на времето, нямаше как да кажа. Но ми се искаше да можех да разбера повече за историята на това място. Може би, ако късметът продължаваше да бъде на наша страна в това начинание, щяхме да намерим запазени книги в Академията, които да хвърлят светлина върху последните дни на Ра’Традаан. Всъщност, всякакви запазени писмени носители от тази Ера представляваха огромен интерес за мен, освен че носеха и неизмерима стойност.

Не това бе основната цел на тази експедиция, разбира се. Книгите бяха само допълнителен бонус. Проучванията ми, базирани на няколко независими източника, сочеха към този забравен клон на Академията на Магията и това, което се съдържаше в него. Знание от далечното минало, което – може би – щеше завинаги да ме освободи от един жив кошмар.

След още сегмент промъкване през негостоприемната гора и изсечената пътека настигнахме Арин. Той ни очакваше насред обширна и по-слабо обрасла местност, и вече не можеше да си намери място от нетърпение. По разположението на руините наоколо можех да предположа, че някога това е било огромен площад, навярно изпълнен с красиви градини и чудни места за отдих. В центъра му все още се издигаше сравнително запазена, масивна, триетажна постройка. Ясно разпознаваемата архитектура на Лир’Анаранд прозираше дори под савана от всевъзможни растения. В далечния край можех да видя следите от мащабно срутване, които нашепваха за насилствения край на това място. Административните сгради на древната Империя имаха несравнима структурна здравина и подобни щети почти никога не бяха резултат от природните условия или хода на времето.

– Каел! Мисля, че я открихме! – Гласът на Арин бе въодушевен и както обикновено носеше усещане за непоклатим оптимизъм.

Брат ми бе препасал позеленялото мачете на кръста си и в ръце държеше почти разпадащата се карта, която ни бе довела до тук. Приближих се до него и разгледах избледнелите знаци около отбелязаното място, след което насочих вниманието си към заобикалящите ни руини на древния град.

– Мисля, че си прав, Арин – казах аз. – Околните знаци изглежда съвпадат…

– Хехе, намерихме я! Наистина я намерихме! – Радостните викове и налудничав смях на Ердарас заглушиха собствените ми думи.

Издишах дълбоко и разтрих челото си. Напрежението зад него заплашваше да се превърне в истинско главоболие.

– Маг Ердарас, добре ще е да снижите гласа си – каза Арин и устните му се извиха в палава усмивка. – Иначе рискувате легендарното търпение на брат ми да се изпари.

Ердарас млъкна и изгледа навъсено първо него, после мен, но радостта от момента бе твърде голяма, за да остане кисел за дълго. Оставяйки ни тук, Магът се отправи с бодра стъпка в посока на централните руини. Явно имаше намерение да ги огледа отблизо.

Поклатих глава и се преместих така, че да наблюдавам безпрепятствено и него, и близката околност.

– Все още ли се тревожиш за този невидим преследвач? – попита тихо Арин.

Кимнах, но не отместих поглед от Мага. Нямаше значение дали го харесвах или не – без него цялото начинание пропадаше. Безопасността му, поне засега, бе от първостепенно значение. След като откриехме това, за което бяхме дошли, Ердарас можеше да потъне в недрата на Аартох-Даггарас, ако щеше.

– Оглеждах внимателно, докато прокарвах пътеката, но не видях нищо необичайно – продължи брат ми. – Може би просто напрежението от последния месец си казва думата.

– Сигурно си прав. – Свих рамене аз, най-вече, за да разсея неговите собствени притеснения. – Но дори и да има нещо, остави го на мен, Арин. Ти дръж под око останалите.

– Винаги, Каел.

Докато разговаряхме, останалите членове на експедицията ни настигнаха и един след друг се появиха на древния площад. И петимата бяха типични представители на онази прослойка от простолюдието, която не можеше да нарече конкретно Царство свой дом. Вагабонти, които продаваха услугите си като платен ескорт на търговски каравани или като телохранители на заможните граждани. Имах известни подозрения, че в периодите на ниска заетост тези петимата се занимаваха и с други, не толкова законни дейности. Но сред наличните наемници в Рин’тусса те бяха единствените, които имаха някакъв шанс да оцелеят толкова навътре в Пустошта. И съответно да ни бъдат от полза. До този момент и петимата бяха оправдали очакванията ми – най-вече в това да не умрат по някой от стотиците ужасни начина, които ни дебнеха на всяка крачка.

– Та т’ва ли е школата? – попита Каро, най-възрастният измежду тях.

Висок като за представител на простолюдието, жилав и гъвкав, осанката му бе като на отровно влечуго, което винаги е на ръба да ухапе. Сивата му коса, по която имаше само точици от някогашния черен цвят, говореше за възраст от над петдесет години. Но това по никакъв начин не личеше в стойката му или привидно неизчерпаемата енергия, която бе демонстрирал до този момент.

– Академията! Академия на Магията, не просто школа! – намеси се раздразнено Ердарас, но всички го игнорирахме.

– Да, по всичко личи, че това е мястото – отвърнах аз, докато търсех с поглед възможен вход.

– Най-сетне, да ме нашляпа Рашан! – Както обикновено, езикът на Тора бе по-мръсен и от физиономията ѝ.

Тя бе едра жена с късо подстригана, сплъстена коса и твърде дълги ръце. Кожената броня, с която бе облечена, скриваше до голяма степен женствените ѝ форми. Под цялата чернилка лицето ѝ сигурно изглеждаше привлекателно, но Тора се грижеше повече за двата къси меча на кръста си, отколкото за външния си вид.

– Сякаш негово Величие ше иска да пипне мръсница кат’ теб. – Провлаченият глас на Раско анонсира пристигането му.

Дребен и сух, с лице белязано от шарка, той носеше голям арбалет на гърба си и арсенал от различни по големина ками, разположени на удобни места по тялото му. В отговор на думите му Тора само се ухили и облиза провлачено средния и безимения пръст на дясната си ръка, след което ги насочи към него.

Другите двама – Друс и Марко, едри и здрави мъжаги с обрулени от времето физиономии – се изхилиха на тази размяна на любезности, но останаха настрана. И в най-спокойните моменти от това пътуване те не бяха сред най-разговорливите от спътниците ни. Доколкото бях разбрал от лаконичните им отговори, двамата работеха заедно от години за различни сенчести организации в Граничните царства и не изпитваха угризения по отношение на недотам чистата работа. Полезно качество, но и потенциален източник на проблеми в бъдеще.

Далечна поредица от гръмотевици обяви края на комфортния прозорец от сухо време. Небето бе помръкнало видимо само за няколко минути и се готвеше да излее върху нас цялата задържана вода с отмъстителна сила. Но не перспективата да се измокря до кости бе това, което ме притесняваше.

– Това не е нито времето, нито мястото за произволни приказки – казах аз и погледнах многозначително гъстата гора около нас. – Всички знаете, какво ще дойде заедно с дъжда.

– Прав сте, м’лорд – съгласи се Каро и изгледа навъсено останалите наемници. – И к’во правим сега?

Кимнах по посока на сградата.

– Входът е там, но ще трябва да разчистим периметър и място за лагер. Да се заемаме за работа!