От летището във Франкфурт реших да взема кола под наем. Пътят до замъка Блуменщайн бе малко повече от два часа, затова предпочитах да не разчитам на друг тип транспорт. А и по този начин си спестявах необходимостта да премахна нежелан чифт очи от лицето на техния собственик, в случай че видеха твърде много. Това винаги създава толкова допълнителни неудобства.
Трийсетина минути след кацането на самолета, аз вече бях временен собственик на почти нов тъмночервен спортен автомобил. Не търсех конкретно такъв, но този се оказа единственият наличен по това време на нощта. Колата ме очакваше на служебния паркинг и когато се приближих на три крачки ме посрещна с приветливия звън на деактивираната аларма. Салонът бе кожен и също тъмночервен. Червени бяха и аксесоарите вътре, както и коженото калъфче за ключа, който получих от служителя на гишето. Някой във фирмата очевидно имаше фетиш. Не ми пречеше естетически, но част мен упорито нашепваше, че всичко това бе дискомфортно близо до знамение.
Оставих чантата с лаптопа на мястото до мен, съблякох сакото си и се наместих зад волана. Седалката бе безкрайно конфортна и за момент изпитах неустоим порив да затворя очи и да се отпусна в нейната прегръдка. Бях на път от тридесет и два часа и умората започваше да се просмуква в костите ми, въпреки няколкото кратки дрямки и дузината енергийни напитки, които циркулираха в кръвта ми. Но не бе сега времето за почивка. Не и толкова близо до крайната цел. Майърс бе хлъзгав кучи син, но този път информацията му бе правилна и по-важното – проверена. Това действително бе мястото, на което германският рицар Йоханес Шурц се завърнал от Третия кръстоносен поход след смъртта на Барбароса. С парите, заграбени по време на похода той построил замъка Блуменщайн и останал негов владетел до смъртта си през 1228 година. Шурц също така донесъл със себе си и всички заграбени от него артефакти от Светите земи и, според информацията, ги съхранявал в тайно хранилище в замъка си. Книгата, която търсех, беше сред тях и ако хранилището бе все още непокътнато, както твърдеше Майърс, много скоро тя щеше да се окаже в ръцете ми. Ключът вече бе в мен. Оставаше само да стигна до мястото.
Въздъхнах и включих на контакт. От тонколоните зазвуча равномерният ритъм на вечерен джаз от местна радиостанция. Поставих смартфона си в предвиденото за това място на таблото и го закачих към операционната система на колата. Очакваният индикатор се появи на екрана и аз изчаках инициализацията да приключи.
– Връзката е установена, Алекс – прецизният полиран глас на Пандора замести музиката. – Имам пълен контрол над GPS системата и всички отдалечени функции на автомобила.
– Много добре, Пандора – отвърнах аз. – Погрижи се контролният център да получава информация, че се движим единствено в района на Франкфурт.
– Вече работя по това.
Умница. Имаше моменти като този, в които сериозно се питах, дали зад безчувствената фасада на Пандора не се криеше нещо повече от необятна мрежа невъобразимо сложни алгоритми. В някой от следващите месеци трябваше да намеря време и да прегледам, какво се случваше в ядрото ѝ.
Наместих седалката и огледалата в по-удобни позиции, след което запалих двигателя и потеглих от паркинга. Бариерата на изхода се отвори сама, разпознавайки номера на колата и много скоро аз вече бях на пътя за Карлсруе. Наближаваше два часа през нощта и трафикът бе достатъчно рехав, за да направи шофирането приятно. Неусетно стигнах и подминах Карлсруе, продължавайки до Висембург на територията на Франция. Оттам навлязох в пределите на Пфалцката гора и пътят се превърна в двулентов планински. По този маршрут нямаше никакво движение и единствено шумът от двигателя ми нарушаваше спокойствието на местата, през които минавах. Сред тях бяха и няколко заспали села, сгушени в прегръдката на планината, в които единственият признак на живот бяха отделни светещи прозорци, а веднъж и нощната смяна на малка бензиностанция, излязал да пуши опасно близо до колонките за зареждане.
В един момент и селата свършиха, а навигацията на колата ми подсказа, че наближавах отново границата с Германия. Замъкът беше само на няколко километра от тук, но според инструкциите от Пандора, в последните шестстотин метра щеше да се наложи да повървя пеша.
От двете ми страни бе надвиснала гората със своите гъсти, вековни дървета. Мракът между тях бе непрогледен, а светлината на фаровете само го караше да изглежда още по-дълбок и плътен. Карах бавно по виещия се, тесен път и лесно забелязах първите пипала на мъглата, които започнаха да се прокрадват между туловищата на дърветата. Първоначално те бяха рехави и предпазливи, сякаш се страхуваха да излязат пред автомобила. Но с всяка следваща минута броят им нарастваше и скоро те се превърнаха в обща маса, която се сгъстяваше с притеснителна бързина. Вече не виждах пътната маркировка, да не говорим за границите на пътя. Фаровете за мъгла не помогнаха по никакъв начин и аз се принудих да забавя скоростта до тази на пешеходец, от притеснение да не попадна в канавката.
Това не бе естествено. Не тук и не точно сега. Шестото ми чувство бе започнало да натиска бутона за аларма още с появата на мъглата и аз мобилизирах умореното си съзнание да остане нащрек. Нищо не се виждаше дори на метър отпред. Не можех да продължавам така. Спрях колата и се вторачих в мъглата. Чувствах се откъснат от света, от всичко, което бях и исках да стана.
– Виждаш ли това? – попитах аз, колкото да наруша усещането за абсолютна самота.
– Виждам, Алекс – потвърди Пандора. Използваше камерите за паркиране на колата, за да наблюдава обстановката. – Извърших подробен анализ и мога да съобщя с 97.4% сигурност, че причината е свръхестествена.
– Мислим еднакво – отвърнах и продължих да се оглеждам от прозорец към прозорец.
Имаше моменти като този, в които споменът за първата ми среща с тайния свят, през онази октомврийска нощ в библиотеката, се завръщаше с плашеща сила. Струваше ми известно усилие да си припомня, че вече не бях онова безпомощно уплашено момче. Вмъкнах ръка под ризата и стиснах Амулета на нощта, докато не усетих, как острите му ръбове се впиват до кръв в дланта ми.
“Който и да си… каквото и да си, очаквам те!”
Бледо лице се появи за миг до дясното стъкло и потъна обратно в мъглата. Въпреки че бях готов за нещо подобно, не успях съвсем да потисна реакцията си.
– Какво се случва, Алекс? – попита Пандора, но липсата на емоция в гласа ѝ бе по-скоро зловеща, отколкото успокояваща.
– Те са тук, в мъглата.
– Тук? Не виждам нищо – ако Пандора можеше да изрази объркване, сигурен съм, че в този момент щеше да го направи.
– Не съм сигурен, че ще можеш да видиш.
Второ лице се мярна пред колата и отново изчезна. Този път го очаквах и не подскочих. Последваха го други от всички страни, изкривени в грозни нечовешки гримаси. Нямаше как да ги преброя, но знаех, че са тринайсет различни. Нито едно не се задържа за повече от миг, преди да се стопи обратно в мъглата. Тя вече бе обгърнала автомобила като желе и се движеше на тежки плътни талази.
“Търсиш книгата!”
“Книгата!”
“Търсиш я! О, да!”
Гласовете се появиха неочаквано и звучаха все едно притежателите им бяха до мен, зад мен, около мен. Полази ме серия от тръпки и кожата на ръцете ми настръхна, все едно въздухът бе зареден с електричество. Липсата на реакция от страна на Пандора ми подсказа, че ги чувах единствено в главата си.
“Знаеш ли какво е книгата? Александър…”
“Книгата!”
“Книгата не е за теб!”
“Не е, не е!”
Стиснах амулета още по-силно и започнах да редя на глас първите думи от едно защитно заклинание. Надявах се, че бях подбрал правилното.
– Алекс, добре ли си?
“Не можеш да я вземеш!”
“О, не!”
“Книгата!”
“Не е за теб! Александър…”
Усетих, как енергията около мен започва да се оформя. Още малко…
– Алекс? – Така ли ми се струваше или Пандора звучеше притеснено?
Игнорирах я. Не можех да прекъсна заклинанието само, за да ѝ отговоря.
“Няма да я имаш!”
“Никога!”
“Не, никога няма да я получиш!”
“Александър Дарк!”
“Не можеш да я имаш!”
В мъглата върху предното стъкло се материализираха две изкривени гротескни призрачни длани. От съсухрените им пръсти излизаха дълги поне двайсет сантиметра остри и закривени нокти. О, проклятие! Премигване и ноктите вече бяха преминали стъклото и се носеха към мен. Трябваше ми още малко време! Серия от пронизващи болки избухна в гърдите ми. Сърцето ми се сви още няколко пъти в неравномерен спазъм, преди да замре. От устните ми се откъсна отчаян вопъл, който се смеси с призрачния смях на мъртвите.
“Сбогом!”
“Сбогом!”
“Сбогом, Александър Дарк!”
Подскочих и главата ми срещна облицования в мека тапицерия таван на автомобила. От тонколоните звучеше вечерна джаз музика, а светлините на паркинга на летището се отразяваха в предното стъкло.
– Връзката е установена, Алекс. Имам пълен контрол над GPS системата и всички отдалечени функции на автомобила.
– Мамка му!
– Това не е очакван отговор спрямо ситуацията – гласът на Пандора не отрази раздразнение, но аз си го представих съвсем успешно.
– Бях задрямал и имах лош сън. – Сън, който бе много повече.
– Разбирам.
– Приготви се за тръгване – казах аз и стиснах Амулета на нощта през плата на ризата си. – И ми подготви списък със защитни заклинания от древна Персия. Много скоро ще ни потрябват.
