Драгомир всмука жадно цигарения дим, докато наблюдаваше мястото от другата страна на улицата. Пламъчето в края на цигарата се разгоря и пробяга през последните няколко милиметра преди филтъра. Беше ръчно свита, от добър тютюн, скъп и първокласен – един от малкото пороци, за които той не пестеше пари.
Прозорците на сградата отсреща бяха все така тъмни, въпреки че слънцето бе залязло преди повече от два часа. Липсата на светлина или движение вътре бе странна, но според стрелките на часовника бе почти време за срещата. Драгомир издиша бавно, а тънките пипала на дима, напускащ устните му, се извиха като символите на непознат език, преди да се разсеят в студения вечерен въздух. Този малък ритуал му действаше успокояващо и му помагаше да се фокусира върху предстоящата задача. Щеше да е много щастлив, ако можеше да я пропусне. Но това нямаше да помогне на никого, а още по-малко на жертвите. Някакъв психопат убиваше бебета в този град и това бе последната следа, която Драгомир имаше. Не му се мислеше, какво щеше да прави, ако и тя се окажеше задънена улица. От самото начало този случай се бе оказал твърде тежък, дори и за ветеран като него. Изпиваше цялата топлина от душата му.
Той хвърли остатъка от цигарата в близката локва и намести черното си бомбе по-ниско над очите. Това бе по-скоро по навик, отколкото с някаква практическа полза. Ако някой следеше за присъствието му тук, щеше да го разпознае с или без тези няколко допълнителни сантиметра. Но действието го накара да се почувства по-добре, по-защитен. Навици – те ни правят това, което сме.
Драгомир мушна ръце в джобовете на палтото, огледа внимателно околността изпод периферията на шапката и без да бърза, прекоси пустата улица. Стените на пететажната сграда бяха стари, олющени и изрисувани с графити на партера. Вратата бе метална, някога боядисана в черно, но сега по повърхността ѝ се съревноваваха мръсносиви люспи и петна от ръжда. Той огледа звънците в търсене на името и го откри на третата позиция отгоре надолу. На таблото нямаше камера, само високоговорител и микрофон. Наложи се да позвъни три пъти, преди да получи отговор.
– Да?
– Госпожо Аманиева? Говорихме по телефона. Името ми е Драгомир Боев.
– Да, разбира се, детективът… Заповядайте. На четвъртият етаж.
Вратата изжужа като разярен стършел и той побърза да я отвори, преди жената да си промени решението. Стълбището бе стръмно и тъмно, и миришеше на мухъл. Шумът от стъпките му отекваше нагоре и надолу, създавайки впечатлението, че не бе единственият, който вървеше по него. На четвъртия етаж го чакаше открехната врата, зад която се прокрадваше слаба светлина. Нищо чудно, че не се виждаше от улицата. От домакинята нямаше и следа.
Драгомир чукна на вратата и я отвори напълно. Посрещна го сумрачен коридор, безупречно подреден и спретнат. Той влезе, свали палтото си и го закачи на малкото портманто. Обувките си остави на предвиденото за това платче – бяха мокри и мръсни заради времето навън. Вече се чувстваше неудобно, че бе оставил кални стъпки на входа. Светлината идваше от някаква стая напред и вляво, затова той се запъти натам. След няколко крачки спря на прага и погледна вътре.
Беше детска стая – обзаведена с кошарка и бебешки играчки. Бе светната една единствена нощна лампа, чието сияние бе достатъчно да покаже основните детайли от нея. И тук, като в коридора, всичко бе безупречно чисто и подредено. Точно до кошарата имаше двуместен диван, върху който бе седнала млада жена, облечена в тънък домашен халат. Според файла по случая, който сега се намираше на бюрото му в офиса, тя бе на двайсет и осем години, самотна майка и графичен дизайнер по професия. В момента обаче фигурата ѝ бе прегърбена и изпита, което я състаряваше далеч отвъд реалните ѝ години. Тя бе навела глава към пода и бе скрила лице в дланите си. Щедри кичури от дългата ѝ, права и черна коса закриваха по-голямата част от него. Жената бе напълно неподвижна и сякаш не дишаше.
Драгомир преглътна веднъж, за да овлажни гърлото си, след което попита с благ, но нетърпящ възражения глас:
– Госпожо Аманиева? Добре ли сте?
Отговори му нещо средно между сподавено ридание и отчаян кикот. Звукът накара косъмчетата по тялото му да се изправят като наелектризирани. Драгомир докосна с пръсти плетената гривна на лявата си ръка, но не направи никакво друго движение. Ситуацията бе дори по-деликатна, отколкото си бе представял.
– Дали съм добре? – отговори жената глухо. – Добре? – Тя предъвка думата за известно време, преди да продължи. – Знаете ли, детектив Боев, какво е да намериш детето си мъртво? Бяло като чаршаф, студено като леден блок, неподвижно…
При тези думи тя най-после свали ръце от лицето си и го погледна. Сърцето на Драгомир подскочи в гърдите му, сякаш искаше да избяга някъде надалеч. Той направи всичко възможно да остане спокоен и да не помръдне от мястото си до вратата. Трябваше му много, много воля, за да овладее внезапния пристъп на страх. Воля, калена от години на полева работа в Отдела по окултни престъпления.
Измежду черните кичури го наблюдаваха две бездънни черни ями, където трябваше да се намират очите на жената. Лицето ѝ бе бяло като тебешир и замръзнало в гримаса на нетърпима болка. Устните ѝ бяха пълни, кървавочервени и някак плашещо красиви на фона на останалото. Сега, когато тя бе свалила дланите си, Драгомир можеше да види дълбоките разрези на китките ѝ, от които по всички правила трябваше да извира кръв. Но такава нямаше.
– И ме питате, дали съм добре?!
Гласът ѝ започна да придобива грозна нотка и Драгомир вдигна длан, за да покаже, че е сбъркал.
– Съжалявам, госпожо Аманиева – каза той и почувства облекчение, че гласът му не трепна дори малко. – Не помислих, моля да ме извините. Тук съм, защото се опитвам да предотвратя подобна трагедия за други майки.
Не, че бе успял да предпази Нина Аманиева или другите пет преди нея. За пореден път той бе една стъпка зад извършителя. И сега жената пред него се бе превърнала в… това. Черна мора. Драгомир бе почти сигурен, че тя не осъзнаваше този факт. Това не я правеше по-малко опасна. Думите му обаче успяха да уталожат гнева ѝ и тя отново наведе лице към земята.
– Да… да, затова се съгласих да говоря с Вас. – Гласът ѝ отново възвърна глухото си звучене.
Знаейки, каквото знаеше сега, Драгомир съзнателно прогони натрапчивата мисъл, че звучеше като повик от отвъдното.
– Благодаря Ви – каза той с все същия благ тон. – Това е от изключителна важност за разследването.
Той извади малко кожено тефтерче и автоматична писалка от джоба на елека си.
– Разбирам, че ще Ви е трудно и болезнено – продължи той, – но ще Ви помоля да ми разкажете всичко от нощта, в която се случи нещастието. Всеки детайл, за който се сещате.
Мората остана неподвижна, но след няколко протяжно дълги, изпълнени с тежка тишина мига заговори:
– Да, добре… Нищо необичайно нямаше, нищо. Нахраних Лили с готово мляко, както всяка от предните вечери. Гърдите ми, виждате ли… Те бяха спрели да дават кърма.
Драгомир кимна окуражаващо. Не бе съвсем сигурен, дали тя го виждаше, но със сигурност бе благодарен, че поне за момента не трябваше да гледа лицето ѝ.
– Оставих я да спи в кошарката и влязох да си взема душ. Не повече от десет минути! Веднага я проверих, но тя си спеше спокойно. Реших да погледам малко телевизия. В някакъв момент осъзнах, че не чувам нищо от бебефона…
– Бебефона – отбеляза Драгомир. – В кой момент го включихте?
– Ами, преди да вляза в банята. Беше с мен през цялото време. И след това. Не знам как не видях, не знам, не знам…
Мората – Не, жената! – изхлипа отчаяно и в продължение на няколко минути продължи да ридае. Нямаше сълзи, които да покапят от мъртвото ѝ лице, но мъката ѝ бе не по-малко истинска. Драгомир я остави да се съвземе и с изумление установи, че му се налага да потисне импулс да отиде при нея и да я прегърне. Мисълта предизвика серия от студени тръпки по дължината на гръбнака му. Той потрепери.
– Веднага отидох при нея – продължи тя и думите ѝ се посипаха, сякаш бързаха да напуснат затвора на устните ѝ. – Беше бяла като платно. Неподвижна. Не дишаше. Опитах да я събудя. Да я накарам да отвори очички. Нищо не работеше. Обадих се на бърза помощ. Откараха ни в болницата. Но Лили… казаха, че Лили е…
Драгомир изчака за момент, преди да попита, възможно най-деликатно:
– В болницата съобщиха ли Ви причината за смъртта?
– Не искаха. Отказаха ми! – Тя вдигна лице към него и изражението ѝ се изкриви от ярост. – Но аз се промъкнах в стаята на лекаря! Видях какво бе написал! Бе написал, че… че Лили е докарана без капка кръв в тялото. Що за диагноза е това?! Що за измислица, кажете ми?!
Без капка кръв. За пореден път същата диагноза – фатален край поради значителна кръвозагуба. Както при останалите.
– Разбирам, госпожо Аманиева, много добре Ви разбирам. – Драгомир се опита да успокои мората. – Но все пак трябва да попитам. Когато първо открихте дъщеря си в това състояние, имаше ли около нея следи от кръвоизлив?
Черните ями на очите ѝ се насочиха към кошарката после обратно към него. Очевидно бе объркана.
– Аз не… не мисля. Не си спомням такова нещо. Сигурна съм, че щях да забележа, ако имаше…
Драгомир кимна и отбеляза това в бележника си. Очите му обходиха бебешката кошарка внимателно, но пелените вътре изглеждаха чисти, все едно бяха току-що сложени. Реши да не пита дали ги е сменяла. Нямаше смисъл. Вместо това вниманието му се насочи към големия прозорец на стаята, който гледаше към някаква квартална градинка.
– Прозорецът беше ли отворен?
– Не! Как така ще оставя отворен прозорец при малко бебе?
– Да, разбира се, права сте. А вратата на жилището? Има ли вероятност някой да е влязал в жилището, докато сте била под душа или след това?
– Не, не мисля… Аз… Винаги заключвам вратата откакто… откакто Георги ни напусна. Това е бащата на Лили. – Черните кичури отново провиснаха към пода. – Когато разбра, че съм бременна си тръгна. Без обяснение. Без разговор…
Вътрешно Драгомир започваше да изпитва чувства, които не бяха съвсем намясто в работата на един детектив. Обикновено имаше много по-добър контрол над себе си и успяваше да се дистанцира емоционално от жертвите на престъпленията. Този път обаче – кой знае защо – му бе порядъчно трудно.
– Има ли вероятност Георги да е извършителят? – попита той, странно жадуващ да чуе положителен отговор. – Да е влязъл в жилището, докато сте била заета?
Тя поклати глава.
– Не, той няма ключ за тази брава. Няма откъде да вземе. А и не съм чувала нищо от него оттогава.
Драгомир искаше да ѝ каже, че това не бе гаранция за неговата невинност, но не намери сили. Вместо това си отбеляза името, заедно с бележка, че трябва да го провери. Може би бе празна следа, но не пречеше да го открие. Да си поговори с него като мъж с мъж…
– Сега си спомних още нещо – прекъсна мислите му тя. – Когато първо погледнах бебефона ми се стори, че в стаята има две бебета… спящата Лили и още едно. Гледаше право в камерата с големи немигащи очи. Когато стигнах в стаята обаче нямаше нищо подобно. Тогава си помислих, че съм видяла мираж или кукла. Но тук няма кукли, а и в онзи момент все още не знаех, че Лили е… – Тя разтърси глава и вдигна очи към него. – Странно, нали?
Две бебета. За пореден път тази вечер кръвта на Драгомир замръзна в жилите му. Той огледа стаята още веднъж, по-внимателно. В горния ъгъл на дясната стена имаше затворена с декоративна решетка вентилационна шахта. Малка, но все пак достатъчна, за да се провре в нея малко животно. Или нещо, с размера на бебе.
Драгомир затвори тефтерчето и го прибра внимателно заедно с писалката в джоба си.
– Госпожо Аманиева, ако не възразявате ще проверя нещо.
Тя бе проследила погледа му и също наблюдаваше шахтата, но с явно объркване.
– Да, разбира се. Но там няма нищо. Това води до вентилационната система на сградата.
Той кимна, но не каза нищо. Вместо това се приближи предпазливо до шахтата, за да я огледа отблизо. Това неизбежно го остави с гръб към мората. Драгомир се опита да игнорира неприятното усещане между плешките си и почти успя. Желанието да разкрие повече за случая му помагаше да игнорира силно необичайните и страшни обстоятелства. Но не бе лесно. Той се концентрира върху решетката на шахтата. Тя бе захваната без винтове и навярно можеше да се извади с малко усилие. Отворът бе прекалено високо, за да може да надникне вътре без да се качи на стъпало. Драгомир се огледа и откри малко столче, което щеше да свърши работа.
– Имате ли нещо против да го ползвам?
Тя поклати глава, продължавайки да го наблюдава с тези празни черни очи.
Драгомир премести столчето под шахтата и се качи на него. Преди очите му да надникнат вътре го обзе онова усещане за безтегловност, което бе породено от страха от тъмното, от непознатото, от чудовищното. Отвъд решетката го посрещна само черна празнота. Той изпита чувство на ирационално облекчение. Не бе сигурен, какво точно очакваше да види, но нищо бе в пъти по-добре от нещо.
С внимателни и прецизни движения Драгомир освободи решетката от дупката. Не бе никак трудно да се извади, дори и без инструменти. Самата шахта продължаваше още известно разстояние навътре, след което завиваше под прав ъгъл надолу. Светлината бе прекалено слаба, за да може да различи нещо повече. Нямаше фенерче под ръка – бе оставил телефона си в палтото, а нещо му подсказваше, че не бе добра идея да пали голямата лампа в стаята.
След още минута той върна решетката на мястото ѝ и слезе от столчето.
– Видяхте ли нещо?
– Не, нищо необичайно. – Той поклати глава. – Но решетката се вади лесно. Това е потенциален вход за дребни животни.
“Или други твари”, добави наум.
– Мислите ли, че има връзка… с Лили?
– Просто проверявам всички възможности, независимо колко невероятни – отвърна уклончиво Драгомир. – В случаи като този и най-малкият детайл може да се окаже от полза.
– Разбирам…
Мората изглеждаше отчаяна, изгубена, сама. За втори път тази вечер Драгомир изпита желание да отиде при нея и да ѝ предложи утеха. Наложи се да си повтори няколко пъти наум, че на дивана в тази стая нямаше нищо. Нямаше никого. С решителна крачка той се отправи към вратата.
– Ще Ви държа в течение на разследването, госпожо Аманиева – каза той, преди да излезе от стаята. – Веднага, щом имам някаква информация. Благодаря Ви за отделеното време.
Драгомир напусна жилището и сградата без излишно туткане. Следата се бе оказала едновременно задънена улица, но и източник на нова теория за убийствата. От самото начало когато случаят бе попаднал в Отдела бе ясно, че в него има нещо свръхестествено. В противен случай изобщо нямаше да стигне до тях. Но до този момент Драгомир бе търсил извършител в повече или по-малко човешка форма. Ако новата му теория бе правилна, извършителят не бе някой, а нещо. И навярно повече от едно. Имаше само едно същество, което приличаше на бебе, можеше да влиза неканено в чуждите домове, пиеше кръвта на новородени и изчезваше без следа. Нави. Още по-лошо, с всяко следващо убийство броят на потенциалните извършители нарастваше с единица. Новородени, убити от нави през първите им четиридесет дни крехък живот, се превръщаха на свой ред в нави. Бе само въпрос на време случаите в града да нарастнат експоненциално. Не искаше дори да си представи ужаса, който щеше да предизвика това сред хората. А на него щеше да се падне съкрушителната задача да лови най-чистите и невинни жертви, сега превърнали се в най-черно зло.
Усещайки натиска на отговорността върху плещите си, Драгомир намести бомбето ниско над очите си и пое с бърза крачка в посока на офиса. В съзнанието му, кой знае защо, продължиха да го преследват чифт бездънни ями вместо очи и пълни, червени като кръв устни.
