Разказ от света на Сърцето на Анаранд
Аартох-Даггарас
7 Епоха, 103 Година на Теер-Надхар
летящата крепост Анорр
В Залата за медитация цареше неестествен, почти осезаем покой и абсолютна тишина. Стените от тъмен, нашарен с фини синкави линии камък в изящна метална конструкция оформяха перфектен шестоъгълник. Подът бе във формата на обърната пирамида, от чийто връх, там където се събираха шестте наклонени равнини, се издигаше заострен стълб от особен тъмен метал. Върху гладката му повърхност се преплитаха гравирани спирали от миниатюрни ъгловати символи.
Лорд Куор-Адамарант левитираше в самия център на Залата, потънал в дълбока медитация. За целта той бе приел своята чиста форма и погледнат отстрани изглеждаше като голямо кълбо от концентрирана сиво-синя мъгла. Съзнанието му бе в абсолютно равновесие с Хаоса и безбройните нестабилни нишки от дива Магическа енергия, които присъстваха навсякъде и проникваха във всичко в Аартох-Даггарас. Куор се намираше в най-близкото състояние до пълен покой за един Господар на Хаоса – едновременно ужасяващо близо, но и безкрайно далеч от Моритан.
По стените на Залата нямаше прозорци, които да предоставят възможност за поглед към външния свят. Върху никоя от тях не се виждаше и нищо, което дори бегло да наподобява очертанията на врата. За сметка на това, плоскостите на пирамидалния таван се събираха в голям шестоъгълен отвор, обрамчен със същия тъмен метал с гравирани символи. В момента той беше плътно покрит от мембрана от хаотично движеща се, разноцветна енергия. Излъчваната от нея светлина хвърляше палитра от движещи се отражения върху всичко в Залата.
“Времето наближава.”
Мисълта бе негова, но и някак чужда, циркулираща отделно от ядрото на съществото му. Една част от Куор – онази, която бе отговорна за бунтовната черта на характера му – пое контрол над дивата Магия около него и започна да тъче. Деликатно изтъкани сложни шарки започнаха да обгръщат слой след слой друга част от него – тази, която го свързваше с неговия създател и Господар. Бе важно изолацията да се случи малко по малко, почти неусетно. Всичко това беше нормално, съвсем в реда на нещата. Куор-Адамарант бе абсолютно лоялен син, готов да изпълни всяка прищявка на баща си. Това ново заклинание беше просто част от медитацията, упражнение за ума, търсене на центъра.
Последният слой от Магията потъна на мястото си.
“Готово!”
Куор излезе от медитационния транс. Дали бе успял да изолира съзнанието си от Моритан достатъчно преди предстоящата среща? Отговорът бе неизвестен. Както в други ключови моменти от този дългосрочен план, и сега се налагаше да поеме сериозен риск. Само истински големи залози можеха да придадат смисъл на неговото безсмъртие. Такива, които имаха значими, осезаеми, дълготрайни последствия и променяха реалността. Революционни научни открития, грандиозни експерименти, пробиви в магитеха, разкриване на тайните на Великата безкрайност – Куор-Адамарант съществуваше в името на всичко това и бе готов на всеки залог, ако резултатът си струваше. А в случая безспорно си струваше. О, да! Това бе кулминацията на повече от цикъл на сериозни проучвания, трудоемка и прецизна експериментална работа, както и непостоянно, но вълнуващо сътрудничество със смъртните врагове на Хаоса, Ет’елианите. И всичко това се случваше скрито от неговия Господар.
Докато разсъждаваше върху своето поредно въстание срещу установените правила, Куор усети предпазливото докосване на чужд ум, търсещ контакт. Той веднага изчисти съзнанието си от всякакви опасни мисли и отговори на повикването. Гласът на Мерр-Амур, един от неговите лейтенанти, достигна до него:
“Господарю Куор, авангардът изпитва затруднения с атаката над последния град на пътя ни. Имаме нужда от вас в Залата за планиране.”
“Ще бъда там.”
С това Куор прекрати контакта и започна бавно да се издига към отвора на тавана. Малко преди да го стигне, разноцветната мембрана се стопи и откри пътя към неговите покои. Новоразкрилата се стая също беше шестоъгълна и със сходни размери, но тук подът бе равен и по-подходящ за същества, които се придвижваха с ходене. Красиво изработени мебели от метал и камък запълваха част от пространството, без да отнемат от просторната атмосфера – голямо овално легло, масичка с изящна игра на Кетту и два удобни стола, няколко въртящи се библиотеки с книги, плочки и свитъци, както и три пиедестала с реликви от миналото – такива, които напомняха на Куор за грандиозни лични успехи. Тази атмосфера му позволяваше да се наслаждава на удобства, към които имаше особено пристрастие, когато бе в своята хуманоидна форма. Прозорци липсваха и тук, но на една от стените имаше познатия отвор, покрит от разноцветна мембрана.
В един от ъглите върху специална стойка беше поставена страховита пълна броня, обсипана с остри ръбове, но без шлем. Цветът ѝ бе тъмносив, почти черен, а по повърхността пробягваха едва забележими плетеници от синя енергия. Ръбовете бяха оцветени в светлосиво и изпъкваха като костите на някакво чудновато животно. Куор прелетя през стаята и потъна в бронята през отвора за главата. Няколко мига по-късно тялото му прие стандартната хуманоидна форма, изпълвайки металния костюм подобно на човек от плът и кръв. Дори така лицето му оставаше без черти, съставено от същата бледа сиво-синя мъгла. Единствените нововъведения бяха очите – изцяло сини и с малки бели зеници в центъра, както и огнено-червената буйна коса. Тя стигаше малко под раменете му, изглеждаше неестествено жилава и дебела, и сякаш се движеше по собствена воля. Куор обичаше тази своя форма – тя изразяваше едновременно желанието му да участва в обществеността, но и акцентираше върху мистицизма, който бе толкова важна част от неговата същност.
Той намести кичурите на косата си в подходяща позиция с няколко мисловни команди. Това му помогна да овладее обзелото го нетърпение, преди да напусне покоите си. Коридорът, по който пое, се задвижи едва доловимо и когато Куор стигна до отсрещния край, с отварянето на цветната мембрана пред него се откри Залата за планиране. В крепостта Анорр бе без значение в коя посока ще тръгнеш, за да стигнеш до желаната дестинация с минимален брой преходи. Повечето помещения тук променяха своите местоположения според нуждите на нейните обитатели. Особеност, която повечето варвари от световете на Ниамару не можеха да възприемат, пристигайки тук като гости или като роби.
– Нохдар-сеагр Куор-Адамарант кертшир синдур енсе ир-аршка (Господарю Куор-Адамарант, нашите души принадлежат на Вас)! – Гласовете на Мерр-Амур и Нан-Доор се сляха в едно, а прецизните им поклони изглеждаха неестествено идентични.
Едновременно с тях, дванайсетте члена на елитния отряд, разположени покрай стените на Залата, паднаха на едно коляно и протегнаха ръка с отворена длан към Куор. Синхронът им, както обикновено, бе безупречен. Не всички Домове в Хаоса държаха на толкова стриктен протокол в ежедневието, но в крепостта Анорр и пред нейния владетел се спазваха старите обичаи. Това беше най-вече в името на безупречната му репутация пред Моритан. Куор-Адамарант беше един от първите синове на Хаоса и безбройните цикли, в които бе съществувал, го бяха убедили в ползата и важността на традициите, както и кога можеше да ги пренебрегне в името на нещо по-велико.
– Ерх теринхар ешке ир-крех-раззу (Приемам ви за мои доверени слуги) – отвърна Куор на ритуалния поздрав и вдигна длан в хоризонтално положение. – Шар фертах (Изправете се)!
Фигурите пред него се върнаха в първоначалните си позиции и застинаха като статуи. Никой от тях нямаше да помръдне в негово присъствие, докато не получеше команда. Куор се приближи към шестоъгълния пиедестал за тактическо планиране в центъра. Върху него бе разположена карта на свят 3791-РТ-3ФН, който все още беше в активен процес на Сливане с Великия Хаос. Тя беше конструирана от миниатюрни разноцветни кристали и пресъздаваше в изключителни детайли актуална проекция на света. През последните няколко години обхватът и формата ѝ се бяха променили драстично спрямо това, което Куор бе заварил в началото на кампанията. Сега по-голямата част бе заменена с гъста и непрогледна мъгла от безбройни черно-виолетови частици – останките на фино стрити кристали – което указваше успешно абсорбиране на материята и енергията в тези региони. Точно както го бе информирал Мерр-Амур, авангардът вече беше достигнал последното населено място – града-държава Ерхнатор. От картата бе останал непокътнат само един малък ъгъл и в него се издигаха няколко десетки изящни кули с размерите на невъзможно дълги игли.
– Съпротивата там долу продължава?
– Да, Господарю Куор – отговори Мерр-Амур, който бе отговорен за тактическото изпълнение на кампанията от самото ѝ начало. Успешното ѝ приключване щеше да му донесе значителна чест сред Великите Домове на Хаоса – а оттам и на Куор-Адамарант като негов Господар. – Авангардът атакува стените на Ерхнатор преди седем завъртания на слънцата на този свят. До момента са понесли загуби от трийсет процента, но все още нямат съществен прогрес.
Точно както Куор бе предвидил, че ще се случи.
– Какво си предприел в тази връзка?
Мерр-Амур премигна няколко пъти с големите си кехлибарени очи преди да отговори.
– Специалният отряд инфилтрира града преди три интервала време. Маяците, които могат да навигират спускането ни, ще бъдат активирани съвсем скоро. Петдесет и втори легион вече се подготвя за нападение в Залата за тактически операции. – Той се поклони, преди да добави: – Господарю Куор, дори и така изходът не е сигурен. Човешките воини са силни и намират начин да ни забавят на всяка крачка. По информация от агентите ни там, ще се изправим срещу малко повече от трийсетхилядна армия. Ще ни трябва вашето предводителство, за да осигурим успеха на операцията.
– Много добре! – Куор сви металните пръсти на ръкавицата си в страховит юмрук. Упоритостта им и дръзкият им отказ да приемат неизбежното му даваха чудесен повод да отиде там лично. Всичко се случваше по план и на по-добра възможност от тази не можеше да се надява. – Припомни ми ограниченията в този свят.
– Нивото на магитеха е съизмеримо с ранната Трета епоха по нашия календар. Най-сложните механизми, които функционират там, са от рода на комуникатори за кратки разстояния, оръжия с енергийно покритие, базови енергийни щитове и традиционна статична броня – Мерр-Амур не звучеше доволен от този факт, но дори и Господарите на Хаоса не можеха да променят начина, по който функционираше вселената. Навлизайки в световете на Ниамару, обитателите на Аартох-Даггарас ставаха подвластни на локалните природни закони и съответно бяха уязвими към конвенционалните за това място и време оръжия. Също така всякакъв внесен магитех, по-развит от нивото на локалната технологична епоха, просто спираше да работи и се превръщаше в безполезна купчина от части. Ето защо планирането на всяка нова кампания изискваше сериозна подготовка и много добро разузнаване. – По отношение на използването на Магия нещата са по-обнадеждаващи. Въпреки че местните обитатели имат значими познания само в областта на лечителството и биологията, магическият фон е достатъчно наситен, за да позволи използването на истински комплексни заклинания.
Това Куор го знаеше прекрасно и точно затова бе подбрал този свят за ритуала. Но винаги бе добре за главнокомандващия да преговори наличните ограничения и да си направи финална равносметка преди всяка по-мащабна операция.
– Изглежда, че ще трябва да се бием с човеците по доста старомоден начин – констатира Куор най-вече, за да не остави думите на Мерр-Амур без отговор. В противен случай щеше да изглежда така, сякаш бе недоволен от него или от подготовката му. – Време е да поведа сам последната битка за този свят. Пригответе се!
В отговор на думите му, елитните воини в Залата удариха юмруци върху металните нагръдници на церемониалните си брони и се подготвиха да го последват. Куор отправи един последен поглед към кристалните кули на Ерхнатор, изправени гордо като непреодолима бариера срещу връхлитащата вълна от суров Хаос. Тя нямаше да може да продължи напред, докато там долу все още имаше достатъчно на брой живи хора. Душите трябваше да бъдат пожънати, преди материята и енергията да позволят да бъдат погълнати. А колкото по-силна беше една душа, толкова по-голяма пречка представляваше тя за Моритан и неговата воля. Затова Господарите на Хаоса провеждаха дългосрочни военни кампании при всяко ново поглъщане на поредното извехтяло и умиращо венчелистче на Ниамару. За тях жътвата на душите беше една от най-важните традиции в Аартох-Даггарас. За целта всеки от тях предпочиташе да използва възможно най-близкия и персонален подход, и да пожъне максимално много преди неизбежния край. Най-честите методи включваха инфилтрации с цел дестабилизация и всяване на хаос, преки покушения срещу ключови цели, унищожителни атентати и мащабни сражения. Цялостната култура на тяхната цивилизация бе изградена около това и успехът или провалът в тези кампании диктуваха социалния статус на индивиди и цели Домове.
Ето защо този цикъл се повтаряше отново и отново, и отново, във всеки свят, чието време бе изтекло. И въпреки това, човеците се съпротивляваха със зъби и нокти за всяка погълната ивица. Безсмислено и нагло упорство срещу естествения ход на нещата, срещу самия Път на сътворението, но най-вече срещу волята на Моритан. Какво светотатство!
Куор-Адамарант обърна гръб на кристалната карта и напусна Залата за планиране, следван на уважително разстояние от своя елитен отряд. Този път коридорът свърши в необятната Зала за тактически операции. За разлика от останалите помещения в крепостта Анорр, това бе статично и заемаше цялата ѝ долна част. Тук стените и пода бяха изработени от излят кристал и изцяло прозрачни, с изключение на поддържащата ги многократно подсилена метална конструкция. Това даваше възможност на обитателите да наблюдават във всички посоки местностите, над които преминаваше летящата крепост.
В момента Залата бе изпълнена с какoфонията от подготвящите се за спускане воини от Петдесет и втори легион на Дома Адамарант. Дванайсет хиляди разнородни индивида, повечето от които оръфани ветерани от отминали кампании в други, вече несъществуващи и отдавна забравени светове. С влизането на лорд Куор воините, които бяха най-близо до него моментално прекъснаха заниманията си и коленичиха с обърната длан в традиционната приветствена поза. Това движение се разля навън от епицентъра като жива вълна и много скоро всяко същество в Залата бе застинало в очакване. Доскорошният шум бе заменен от тишина, в която спорадично отекваха само механичните звуци на разнородния магитех.
– Изправете се, Деца на Хаоса! – Гласът на Куор не бе висок, но се разнесе до всяко кътче на Залата. – Днес ще завършим тази кампания с победа!
Думите му бяха съпроводени от хиляди металически удари на ръкавици в ризници и подновена трескава активност. Готовите отряди се пострoяваха в предварително зададени формации около трите огромни кръгли Ускорителни врати, разположени симетрично в самата конструкция на пода. В момента повърхностите им бяха покрити от познатите разноцветни мембрани, но това скоро щеше да се промени. Отвън през кристалните стени и пода на Залата се виждаше постоянно менящият се пейзаж на Аартох-Даггарас. А точно отдолу, на няколко хиляди метра под крепостта Анорр, бе необятната, черна и постоянно движеща се маса на подобния на въртоп Портал към безименния свят, чието време бе изтекло.
Не след дълго и последните воини заеха своите места, готови за спускане и предстоящата безмилостна битка с човеците. Залата бе притихнала в напрегнато очакване и всички очи бяха насочени към Куор-Адамарант и неговата малка група. Те обаче останаха неподвижни до момента, в който в Залата не прозвуча кристален звън. Една след друга конструкциите около и под Ускорителните врати се задвижиха. Тънки червени лъчи светлина се спуснаха от техните центрове и потънаха в бушуващата маса на Портала. Маяците бяха активни и се бяха свързали успешно с Анорр. Всички предпоставки за нападението бяха изпълнени.
Нан-Доор пристъпи пред своя Господар и с дълбок поклон поднесе с две ръце жезъла Анратакар – свещеното оръжие на владетеля на Анорр. Лорд Куор го прие с дясната си ръка, което беше знак, че имаше намерение да го използва в предстоящото сражение. Виждайки това, воините на Петдесет и втори легион започнаха да удрят пода ритмично с металните си ботуши. Предизвиканият от това кристален тътен бе оглушителен. Заедно с него смесицата от нетърпение, вълнение, страх и едва сдържано желание за отприщване на вълна от насилие изпълваше пространството.
Без да губи повече време, Куор тръгна към най-близката Ускорителна врата, вдигнал Анратакар високо във въздуха. Воините, покрай чиито редици минаваше, забързваха тропота си и на свой ред вдигаха всевъзможни оръжия. Някои от тях нямаше да видят Анорр след този ден, но това също бе част от Пътя на сътворението. За да създаваш, преди това трябва да разрушиш. Няма нов живот без смъртта на старото и изхабеното.
Следван от своя елитен отряд, Куор наближи Ускорителната врата, чиято разноцветна мембрана се стопи, за да разкрие Ускорителната фуния под нея. Безбройни забързани частици материя и енергия се стрелкаха върху нишки от обуздана Магия, водени от червения лъч в посока на Портала, далеч под летящата крепост. Куор дори не забави ход, когато премина границата и се хвърли право в центъра на фунията. Моментално го обзе уникалното усещане, което бе изпитвал само при спускане. Сякаш тялото му съществуваше едновременно на две места – от една страна се намираше все още в Залата за тактически операции, стъпил в центъра на Ускорителната врата, от друга, летеше с необуздана скорост право към черната паст на Портала. Това продължи няколко безкрайно дълги мига, докато без осезаем преход Куор се оказа в центъра на малък площад насред група изненадани човешки стражи в пълно снаряжение и с извадени оръжия. Той атакува без предупреждение и през разноцветния кристал в главата на Анратакар отприщи вълна от унищожителна енергия. В радиус от близо десет метра телата на човешките воини се превърнаха в кървава мъгла и дребни метални парченца. Куор усети, как пожънатите от него души потъват в специалния пръстен на лявата му ръка. Първите от много, които щяха да ги последват в този славен ден.
Последва премигване и на стъпка от него се материализира фигурата на Мерр-Амур. Следвайки примера на своя Господар, той се хвърли срещу стъписаните стражи. Всичко, което се виждаше от него, бе ураган от метални остриета и пръски кръв. Още едно премигване и от другата страна се появи Нан-Доор, който държеше в острите си като кинжали нокти изящен метален рог. Оставяйки инициативата на първите двама, той поднесе рога към виолетовите си устни и наду. Красив, ужасяващ, спиращ сърцето звук се разнесе от центъра на площада и достигна всички краища на града Ерхнатор. Отнякъде надалеч му отговори друг подобен зов. Авангардът бе в тази посока и сега щеше да утрои усилията си в атаката срещу стената. Куор не очакваше от тях да пробият, а единствено да отвлекат вниманието на достатъчен брой защитници от случващото се тук вътре. Истинското завоевание се падаше на него и на воините от Петдесет и втори легион. Битката щеше да е дълга, кървава и безмилостна, но щеше да донесе на всички участници чест и слава.
Междувременно около тримата Господари на Хаоса започнаха да се появяват един след друг членовете на елитния отряд, следвани от воините на легиона. Ветераните сред тях нямаха нужда от ориентация и мигновено се хвърляха в боя с човеците. На новаците им трябваха няколко допълнителни мига да възприемат променената реалност. Част от тях платиха с живота си за това.
Свирепото сражение със защитниците не продължи дълго и скоро Куор унищожи последния човешки страж, останал в непосредствена близост до него, подпря основата на жезъла върху каменната настилка под краката си и огледа обстановката. От първоначалната група човеци имаше не повече от дузина, които продължаваха да оказват безмилостна, но безсмислена съпротива. Скоро и те изчезнаха под несломимата вълна от постоянно прииждащи нападатели, които започнаха да се изливат в околните улици в търсене на следващи жертви. Сред останките на човеците имаше и немалко трупове на негови воини. Това бе цената, която всеки един от тях можеше да се наложи да плати, напускайки пределите на Хаоса. Край на безсмъртието и вечно забвение в пределите на Ниамару.
Звукът от нов рог прозвуча някъде далеч напред и отляво, и го откъсна от мислите му. Няколко мига по-късно го последва втори от противоположната посока. Воините от другите две Ускорителни врати също бяха пристигнали и бяха установили тактически контрол над точките на спускане. Куор-Адамарант вдигна поглед към докосващите небето кули – някои от тях близки, други далечни, но всяка една уникална в своето изящество и красота. Много скоро те щяха да останат единствено в спомените на нашествениците.
Последната битка за Ерхнатор бе започнала.
Неопределено време по-късно – той нямаше понятие как се измерваше времето в този свят – Куор измъкна острия връх на Анратакар от гърдите на човека пред себе си. С последен, отчаян стон той се строполи на колене, а изящната му позлатена броня се превърна в поредната купчина отпадък на площада пред някогашния дворец на Ерхнатор. Очите му – наситено виолетови – се вкопчиха в Куор с непонятна молба, преди светлината в тях да изгасне завинаги. Цар Еурос Ерхнат, последният владетел на този свят, бе мъртъв. Последната силна душа бе пожъната. На площада воините от Петдесет и втори легион, заедно с членовете на елитния му отряд нададоха победоносни викове и паднаха на коляно с протегната към Куор длан. Вече нищо не възпираше Хаоса да погълне и последната непокътната частица от това място. Кампанията беше успешна, но за лорд Куор-Адамарант оставаше още нещо, което трябваше да направи, преди този свят да изчезне завинаги. Нещо, което лично за него бе по-важно дори от тази победа.
– Бъдете горди, воини на Хаоса! – Гласът на Куор се понесе над главите на коленичилите и достигна всички краища на площада. – Днес волята на Моритан бе изпълнена и всички вие ще бъдете благословени! Изправете се!
Като един, воините се изправиха на крака и удариха юмрук в нагръдниците си. Куор протегна жезъла Анратакар хоризонтално към Нан-Доор, давайки знак, че е приключил с използването му. Лейтенантът му побърза да се приближи и да поеме кървавото свещено оръжие с подобаващо за случая благоговение. Следвайки традиции, по-стари от повечето светове на Ниамару, той щеше да го почисти и върне обратно на мястото му в крепостта Анорр.
– Мерр-Амур! – Куор се обърна към другия си лейтенант, който беше застанал на крачка зад него. – Моите поздравления за брилянтно изпълнената кампания. Чест за Дома Адамарант!
– Чест за Дома Адамарант и за Господаря Куор! – отвърна Мерр-Амур с дълбок поклон.
– Можете да започнете с изтеглянето.
– Да, Господарю Куор.
С това Мерр-Амур се отдалечи, подбирайки със себе си воините на Петдесет и втори легион. Изтеглянето от руините на Ерхнатор щеше да отнеме време и изискваше много добра организация. Оцелелите воини бяха разпръснати навсякъде и със сигурност се бяха отдали на грабеж и клане. Но това бе част от всяка кампания и Мерр-Амур беше достатъчно опитен, за да ги извади от това състояние навреме. Порталът щеше да остане отворен само докато вълната от суров Хаос не погълнеше всичко по пътя си.
– Нан-Доор, можеш да се върнеш в Анорр – каза Куор и посочи елитния си отряд. – Вземи ги със себе си. Те заслужиха своята почивка.
Нан-Доор и воините с него се поклониха, след което напуснаха площада в посоката, от която бяха стигнали дотук, следвайки Пътя на острието. Никой от тях дори не помисли да възрази на това, че Куор-Адамарант оставаше сам и без охрана във все още вражеска територия. Заповедите на техния Господар бяха абсолютни.
Куор изчака да се отдалечат достатъчно, преди да отвори малък Портал към договореното място на срещата. Реалността пред него се разкъса като изтънял от времето плат и през дупката се показа познатата сиво-черна есенция на странното не-място между всички реалности. С последен поглед към двореца, от който сега се издигаха пламъци и черни кълба пушек, Куор престъпи през дупката в материята на света… И се оказа на малка поляна, в чийто център се намираше изкривено и почти изсъхнало дърво. Оттук се откриваше сценична гледка към далечните кули на Ерхнатор и напредващата вълна от чист суров Хаос. Красиво. Величествено. И неизбежно.
Момичешки писък го изтръгна от момента на блажена наслада и Куор насочи вниманието си към двете фигури в другия край на поляната. Едната беше на младо женско човешко същество и чувствителните очи на Куор веднага уловиха силния блясък, който се излъчваше от сърцевината му. Това бе сигурен признак за силна душа и при други обстоятелства щеше да бъде наложително да избави света от нея. Но в случая човешкото същество имаше друго важно предназначение – да бъде съсъд за предстоящия ритуал.
Другата фигура беше на неговата потайна, интригуваща сътрудничка и партньорка в това забранено начинание. Днес тя беше облечена в практичен на вид костюм от оцветена в алено и фино декорирана кожа от незнайно животно. Панталонът ѝ бе плътно прилепнал по дългите, изящни крака, и надолу втъкнат във високи до коленете ботуши с остри метални токове. Елекът върху бялата копринена риза с широки ръкави и деликатна алена бродерия пристягаше кръста ѝ и караше стегнатия ѝ бюст да се надига под дрехата. Там, където гърдите ѝ надничаха от деколтето и плавно преминаваха към деликатната шия, кожата бе с лек меден оттенък, невъзможно гладка и безупречна като на статуя. Свободните пищни, алени къдри на безкрайно дългата ѝ странно тънка коса се спускаха като плащ по гърба и раменете ѝ, но стояха някак мъртвешки неподвижни. Лицето ѝ, както винаги, бе мистериозно скрито зад безлична бяла маска. От дупките за очите два тлеещи алени пламъка го наблюдаваха с коктейл от неразбираеми чувства. Лейди Ра’маен от Ет’елианите.
Както винаги, тя се явяваше на срещата им в безупречен вид. Куор бе до голяма степен сигурен, че избраната от нея днес форма беше силно привлекателна за повечето човешки същества от Ниамару – нещо, което можеше да оцени по достойнство без необходимост да го изпитва. Насладите на плътта не бяха сред неговите любими пороци и тези неща го вълнуваха сравнително рядко. Да, в някои отношения женските човеци имаха сходни характеристики с някои от дамите в Домовете на Хаоса, когато те решаха да приемат хуманоидна форма. В това отношение лейди Ра’маен можеше да бъде възприета като една много екзотична представителка на доминантния пол. Куор бе съществувал достатъчно дълго, за да признае свободно пред себе си, че цялата мистерия и неразкрити тайни около нея го интригуваха далеч повече от външния ѝ вид – почти толкова силно, колкото и резултата от днешния експеримент.
– О, и ако това не е дългоочакваният лорд Куор-Адамарант. – Гласът ѝ беше звънък, привлекателен и сега носеше в себе си остротата на нейното недоволство. – Да се бяхте забавили още малко и това място щеше да престане да съществува!
– Лейди Ра’маен – отговори Куор и се поклони, сякаш двамата се намираха на прием в някой от Домовете на Хаоса. С жени като нея бе по-добре да изрази прекомерна учтивост и уважение. – Винаги е такова удоволствие да Ви срещна в добро настроение.
– О, нима!
Лейди Ра’маен бе атрактивно свирепа и опасно непостоянна, но далеч не можеше да се мери с някои от дъщерите на Великите Домове. Всъщност на Куор му допадаше нейният експлозивен характер и сравнително предсказуема природа, въпреки че бе Ет’елиана и на практика – враг.
– Разбира се. – Той наклони глава и накара малкия Портал към площада пред двореца да се затвори. Щеше да бъде проблематично, ако някой от воините му решеше да провери накъде води и да се натъкне на тяхната тайна среща. – Виждам, че сте намерили съсъд за нашите цели.
Той насочи вниманието си върху момичето и се приближи, за да го огледа по-добре. Беше важно да се убеди лично, че то бе подходящо за предстоящия деликатен ритуал. Момичето опита да се отдалечи от него, като пълзеше заднишком, но това не попречи на Куор да го настигне след няколко крачки. Той го вдигна във въздуха и погледна в очите му. Когато белите му зеници срещнаха неговите, съзнанията им се събраха на място, отвъд този свят.
“Не се противи на волята ми, човешко дете!”, каза в ума му Куор, докато оглеждаше внимателно структурата на душата му. “Днес имаш честта да участваш в невиждан досега експеримент.”
“Пусни ме! Пусни ме, чудовище!”, Момичето някак намери сили да отвърне.
Много добре. Много добре, наистина. Тази вътрешна сила щеше да им послужи прекрасно по време на ритуала, а и след това.
– Внимавайте да не я нараните с непохватните си движения и острата си броня! – Гласът на лейди Ра’маен, бодлив от недоволство, прекъсна наблюдението му. – Ще ни трябва непокътната!
– Както кажете, лейди Ра’маен – отвърна Куор и веднага пусна момичето. Бе видял всичко, каквото му трябваше. – Успяхте ли да набавите и другия необходим компонент?
– О, разбира се! – Лейди Ра’маен извади от джоба на елека си малка, кристална и чиста като сълза сфера. В нейния център пулсираше ритмично и силно ярка пурпурна светлинка. С подчертано небрежно движение тя остави кълбото да се търколи в центъра на дланта ѝ. Задоволството от постигнатото бе явно видимо в позата ѝ. – Трябва да отбележа, лорд Куор, че Магията на ор’даина се оказа далеч по-ефективна, отколкото очаквах.
– Работих почти цял цикъл върху тази уникална магитех, лейди Ра’маен. – За Куор моментът на триумф от създаването на процеса за извличане и съхранение на душевна есенция отдавна бе отминал. Какъв бе смисълът да се връща към това сега? Важен бе крайният резултат и приложението. – Би било изненадващо за мен, ако бяхте съобщили за различен резултат.
– А къде е Вашата част от договорената подготовка?
Кой знае защо сега лейди Ра’маен звучеше недоволна. За Куор бе трудно да разгадава емоциите ѝ и основната пречка за това определено не беше нейната маска.
– Тук. – Куор посочи себе си. – За катализатор ще използвам собствената си сила.
– Това е… неочаквано. – Имаше нещо ново в тона ѝ. Нещо, което почти приличаше на… безпокойство? Нима лейди Ра’маен се тревожеше за него? Не, не, по-скоро за изхода от ритуала! – И защо решихте да рискувате безсмъртието си, лорд Куор?
Да, определено беше обезпокоена. Естествено, тя бе очаквала, че Куор ще дойде подготвен. Но действително нямаше друг начин. Във всяко кътче на Аартох-Даггарас Куор-Адамарант бе в постоянна връзка със своя Господар. Ако бе създал своя ор’даин там, Моритан веднага щеше да усети и целият им внимателно подготвен план щеше да бъде унищожен. Куор не беше сигурен за тежестта на последствията за лейди Ра’маен, но за себе си бе убеден, че в най-добрия случай щеше да понесе безкрайни цикли на душевно изтезание. Дори тук и сега, под защитата на изолиращото заклинание и скрит на хвърлей разстояние от какофонията на разпадащия се свят, предстоящите му действия граничеха с безразсъдство.
Рискът днес бе и за двамата. Куор си даде сметка, че имаше партньор в това начинание, с който можеше да сподели и успеха, и провала. За момент той си позволи да изпита непривична за него емоция – близост до друго същество. Това го накара да се почувства неловко и той побърза да свие рамене, и да направи няколко крачки към изсъхналото дърво. Бе опасно да започнат ритуала, подвластни на емоции и произволни мисли.
– От скука, лейди Ра’маен – отвърна Куор след кратко обмисляне. Това бе най-безопасният отговор. – И може би малко любопитство.
– Не ми звучи като особено убедителна причина.
Очаквано. Освен всичките ѝ останали възхитителни качества, лейди Ра’маен беше и изключително проницателна. Но той вече бе избрал посока и можеше само да продължи напред.
– Това съм аз, лейди Ра’маен, потомък на Моритан. – Куор разпери ръце и се обърна, за да я погледне в очите. – Все още имате избор – или продължаваме с ритуала сега, или всеки от нас поема по своя път.
Тя остана безмълвна и продължи да го наблюдава за няколко болезнено дълги мига, преди да заяви с неочаквано безгрижен тон:
– О, много добре, лорд Куор! Правете, каквото сте решили, но Ви съветвам едно: не се превръщайте в пречка за моите планове. Да започваме!
Куор кимна в отговор, изпитвайки моментно облекчение, че поетият риск си бе струвал, след което се обърна към съсъда за ритуала. Момичето все още се опитваше да избяга, като пълзеше на заден ход, възможно по-надалеч от тях двамата.
– Ела тук, човешко дете! – нареди Куор.
Момичето поклати глава в упорита съпротива и продължи да се отдалечава. Силна душа, безспорно. В момент на вдъхновение, Куор реши да съхрани колкото може повече от духа и съзнанието ѝ. Това бе добър повод за още един малък паралелен експеримент, който нямаше да застраши другите им цели. За да постигне това, бе нужно да изолира временно тялото от ума ѝ. Той пое контрол над дивите Магически нишки, които извираха от дълбините на приближаващата се вълна от Хаос и започна да ги сплита. Няколко мига по-късно сложна плетеница се появи над момичето и след кратък жест на ръката, Магията потъна в главата му. То загуби съзнание и се строполи безмълвно върху тревата.
– Не е необходимо да е в съзнание за процеса – поясни Куор, за да избегне потенциални въпроси.
– Както желаете. – За лейди Ра’маен обаче това очевидно бе без значение. – Ще започваме ли вече?
– Да.
Куор събра длани пред лицето си и затвори очи, за да може да фокусира вътрешния си взор върху душата си. Отне му малко време, но скоро в съзнанието му започнаха да се появяват фините, бледи линии на това, което бе Куор-Адамарант. Първоначално само няколко, после десетки, после хиляди, а в един момент прекалено много, за да бъдат изброени и от най-прецизния ум. Внимателно Куор подбра шест от тях, които можеше да изтръгне, без да разруши комплексната структура. Ако бе направил грешка, ако бе избрал погрешните нишки, душата му щеше да се разнищи като разкъсано парче плат и лорд Куор-Адамарант щеше да престане да съществува. Дори Моритан нямаше да може да го върне обратно. Но това бе още един риск, който отдавна бе решил да поеме. Нямаше твърде голяма цена в преследването на нови хоризонти. Много скоро щеше да разбере, дали денят за плащане бе настъпил.
Почти без да усеща тялото си, Куор започна да отдалечава дланите си милиметър по милиметър. В перфектния център между тях той започна да оформя бъдещата структура на новия ор’даин. Прецизността при избора на място бе важна, за да се запази баланса между всички страни на новия артефакт. Сложни конструкции от Магически нишки започнаха да оформят изкуствена какавида, която първоначално бе по-малка от точка, но с всеки изминал миг нарастваше по размер, слой след слой. Тази част от процеса бе комплексна и изискваше прецизен контрол върху Магията, но не беше опасна. Тук бе най-важно да подготви правилно структурата, която в бъдеще щеше да управлява енергийния източник – частицата от собствената му душа. В оригиналния план, за следващата стъпка бе необходим катализатор – най-често друга душа, която да участва като буфер между неговата и опасната, дива, неконтролируема Магия на частично изградения ор’даин. Разбира се, в процеса на извличане този буфер щеше да бъде унищожен изцяло, но рискът и болката за създателя на ор’даина щяха да бъдат минимизирани.
Куор не разполагаше с катализатор. От една страна, бе трудно да си осигури такъв в Аартох-Даггарас без да предизвика опасно любопитство, от друга, използването на буфер неминуемо отнемаше част от енергията, която в бъдеще трябваше да захранва ор’даина. Куор никога не се задоволяваше с посредствен резултат, когато създаваше нещо. Дори когато се налагаше да изтърпи известен дискомфорт, той предпочиташе да получи максимално ефективен артефакт.
“Дискомфорт. Ха! Изглежда и аз не съм предпазен от склонността да умаловажавам неприятните неща”, помисли си той.
Без да си дава момент, в който да се разколебае, Куор върна вниманието си върху предварително подбраните шест нишки от душата му, улови първата и внимателно започна да дърпа. Агонията, която последва, нямаше нищо общо с физическа болка. Цялото същество на Куор-Адамарант изкрещя в безпомощна мъка и опита да се сгърчи около тази една точка. С титанично усилие на волята той устоя и продължи да дърпа, докато нишката не се откъсна. Това почти го накара да изгуби разсъдък, но една част от него – тази, която беше отговорна за непреклонната му упоритост – пребори всичко останало. Без да губи нито миг, Куор насочи откъсната нишка в центъра на конструкцията на новия ор’даин. Стигайки предварително оставеното място, нишката потъна в него, свърза се с две от свободните краища и се превърна в неразделна част от цялото. В центъра на конструкцията се появи едва доловима червена светлинка. Една от шест стъпки бе готова. Оставаха още пет и с всяка следваща силата на новия ор’даин щеше да нараства експоненциално.
Куор събра волята си и продължи нататък.
Цяла вечност на неописуема агония по-късно шестте нишки от душата му бяха намерили своето място. Неимоверно сложната плетеница между дланите му се движеше като нещо живо и през нея пробягваха микроскопични енергийни импулси. Ако я изпуснеше, тя щеше моментално да потърси най-близкото същество различно него, за да се опита да го превземе отвътре като някакъв кошмарен паразит. Разбира се, той нямаше намерение да позволи това да се случи. Наранените части в самия него пулсираха с нещо отвъд болка, но след внимателен оглед Куор установи, че бе подбрал добре. Душата му не беше в опасност, въпреки че щеше да ѝ отнеме време да се възстанови напълно. Това бе без значение. Важното бе, че най-тежката част от процеса бе приключила. Сега оставаше само да създаде обвивката и да запечата в нея живата конструкция.
Куор се концентрира още веднъж върху нишките дива Магия и започна да изгражда нова и различна структура около бъдещата сърцевина на ор’даина. Не след дълго изплитането бе готово и с ярък проблясък, последван от тих пукот, обвивката зае своето място. В ръката на Куор се материализира малка и черна като самата Празнота сфера. В нейния център, много сходно с тази на лейди Ра’маен, пулсираше ритмично малка пурпурна светлинка. Той си позволи да се полюбува на своето творение, без да отваря очи – вътрешният му взор показваше в абсолютен детайл артефакта. Всеки ор’даин приличаше на останалите, но и бе напълно различен. Крайният резултат зависеше от спецификите на душата, катализатора, Магическия стил и умения на създателя, дори от мястото, на което го създаваха. Когато се върнеше обратно в Аартох-Даггарас, лорд Куор-Адамарант имаше намерение да продължи с изследванията си в тази интригуваща сфера на магитеха.
Куор отвори очи и срещна погледа на своята партньорка.
– Ето и моя принос за общата ни цел, лейди Ра’маен – каза той и наум се смъмри за слабостта, която прозвуча в гласа му.
– Виждам, лорд Куор. – Гласът ѝ бе студен. – Готов ли сте за следващата стъпка, или да изчакам да съберете сили?
Бе очевидно, че лейди Ра’маен бе усетила неговата умора, а за създания като тях всякаква слабост беше анатема. Куор не можеше да си позволи да изглежда слаб нито в очите на временен съюзник, нито на потенциален противник. И в двата случая в нейно присъствие това можеше да се окаже фатално ако не за него, то поне за експеримента. Затова той фокусира съзнанието си върху дивата Магия около тях и я призова в себе си. Безброй нишки се завъртяха към него и подобно на нападащи отровни влечуги се впиха навсякъде по тялото му. Извличането на енергия по този начин бе опасно и ако Куор загубеше контрол, от него шеще да остане само една празна броня. Просто поредния риск, който се налагаше да поеме.
– Нямам нужда от почивка, лейди Ра’маен – отвърна той, след като овладя притока на енергия.
– Да продължаваме тогава! – призова тя и се приближи към момичето.
Куор я последва и двамата застанаха един срещу друг от двете страни на момичето. В протегнатите им ръце, проблясвайки като живи, се намираха двата ор’даина – единият изцяло прозрачен като току-що проронена сълза, а другият черен като гореща капка катран. Това бяха неговите творения. В продължение на повече от цикъл време Куор бе работил върху процеса за тяхното създаване и над ритуала, който се готвеха да изпълнят. И въпреки че той беше брилянтният ум зад всичко това, търсеният резултат не можеше да бъде постигнат само с Магия на Хаоса, или само с Магия на Ниамару. За да види крайната си цел реализирана, му трябваше лейди Ра’маен и нейната пълна отдаденост на съвместното им, забранено от всички съществуващи закони на вселената, начинание. В това отношение Куор-Адамарант бе открил в нейно лице перфектния съучастник. С нейна помощ той щеше да промени установените правила и да създаде нещо ново и невиждано досега.
Лейди Ра’маен му даде знак, че е готова да започне и без повече забавяне разгърна проявлението на своята мощ – ефирна аура от безброй преплитащи се светло розови и изпъстрени с алено нишки енергия, напомняща за призрачни величествени криле, които заемаха цялото пространство около нея и се простираха на метри разстояние. Ет’елианите наричаха това т’иар и Куор го намираше за пленително. Още първия път, в който го бе видял, той го бе добавил в списъка с неща, които искаше да проучи в най-голяма дълбочина. Може би когато приключеха с ритуала, двамата с лейди Ра’маен можеха да отидат някъде другаде, където тя да му позволи да направи някои първоначални измервания…
Куор си наложи да се фокусира върху предстоящата задача. Работата бе изключително деликатна и не търпеше дори малка грешка. Той последва примера на лейди Ра’маен и призова своята сила, която имаше съвсем друг израз, невидим за чужди очи. Децата на Хаоса не изпитваха нужда да парадират с това по начина, по който го правеха Ет’елианите. На малката поляна зазвучаха едновременно езиците на Аартох-Даггарас и Елиано – нещо, което обикновено се случваше само в сцени на масово насилие. Но не и днес. Като по-опитния от двамата, негова задача беше да следи за запазването на синхрона между гласовете им – синхрон, който бе от критично значение за успеха на ритуала.
Водени от шарката на заклинанието, двете кристални сфери се вдигнаха от дланите на своите притежатели. Малко по малко те се издуха подобно на сапунени мехури, а светлинките в сърцевините им запулсираха все по-бясно, докато накрая забушуваха с невиждана сила. Куор ясно усещаше нарастващата съпротива на черния ор’даин и влагаше все повече усилия в това да го задържи под контрол. В сравнение с трудностите при създаването му, това сега бе от съвсем друго естество. Сега артефактът имаше собствена воля и се бореше със случващото се с всяка капчица мощ, с която разполагаше. А веднъж стигнал дотук, ритуалът не можеше да бъде прекъснат. Двете противоположни и чужди една на друга Магии бяха преплетени дълбоко. Обратната реакция при загуба на контрол можеше да му струва твърде много.
С напредването на заклинанието двата ор’даина набъбнаха до размерите на човешки глави. Обвивките им бяха изтънели до краен предел. Милиметър по милиметър двете сфери бяха принудени да се придвижват една към друга, за да заемат едно и също място в пространството и времето. Моментът на сливане почти бе настъпил и Куор укрепи волята си в очакване на неизбежната реакция. За един миг двете сфери престанаха да съществуват и бушуващите в тях стихии изведнъж се оказаха на свобода. Необузданата разярена енергия срещна съзнанието на Куор… и се разля като вълна пред непоклатим вълнолом.
Куор-Адамарант игнорира усещането и насочи вниманието си върху Магическия спектакъл. Беше изключително любопитно да наблюдава в действителност резултата от теоретичната му работа. Пред очите му чуждите една на друга сили се бореха яростно една с друга, преплетени в изключително сложни шарки, слой върху слой, върху слой и така до безкрайност. Това бе моментът на истината. Ако някой от двамата бе допуснал една-единствена грешка в изплитането на Магията, един-единствен дефект в шарките, цялата невъобразимо сложна конструкция щеше да се разплете. Последствията от това биха били непредсказуеми, дори и за него.
Постепенно слоевете шарки улегнаха на местата си и спряха да се бунтуват. Цялата структура застина в очакване. Куор си позволи кратък миг на почивка и срещна погледа на своята партньорка. Алените пламъци зад бялата маска определено излъчваха триумфален блясък. Чувство, което той споделяше напълно. Но все още бе рано да празнуват успеха на ритуала. Предстоеше им последната, най-чувствителна стъпка.
Двата ор’даина се материализираха обратно и плавно се върнаха в ръцете на своите собственици, но пулсиращата сила в тях бе видимо отслабнала. Гласовете на двамата зазвучаха отново и Магическата конструкция пред тях започна да се разгъва точно според дизайна. Подобно на някаква странна змия, свободният ѝ край се стрелна надолу и се гмурна ниско в корема на все още спящото момиче. Освободената от това сила бе толкова много, че тялото му се изпъна като развита пружина и се вдигна на около метър над земята. Ако момичето беше в съзнание, усещането от сливането с голяма вероятност можеше да повреди ума му. Точно затова Куор бе отделил ума от тялото му. Как се очакваше да има потомство в бъдеще, ако станеше слабоумна?
Подтиквани от успеха, Куор и Ра’маен вложиха последни усилия и завършиха заклинанието в съвършен синхрон. Пред тях последните от разгънатите шарки продължиха една след друга да потъват безследно в момичето, докато най-накрая отвън не остана нищо. Притокът от енергия в тялото му секна и то падна обратно върху тревата, все така в безсъзнание.
– Поздравления, лорд Куор. – Лейди Ра’маен звучеше изтощена. – Това е прекрасно свършена работа.
– Както и от Ваша страна, лейди Ра’маен. – Собственият му глас не бе много по-силен от шепот.
Ритуалът беше изцедил цялата допълнителна енергия, която той бе абсорбирал в началото, а и много повече заедно с нея. Щеше да има нужда от дълги интервали на медитация, за да си възстанови изгубеното. Той клекна до тялото на момичето и положи длан върху корема му, за да се увери в резултата. Допирът на Куор го накара да се размърда дори и насън, сякаш се опитваше да отърси нещо неприятно от себе си.
– Момичето е добре и Магията е на мястото си – заяви той и се изправи, след като се увери, че всичко бе както трябва. – Както планирахме, първородното ѝ дете ще носи в себе си силите на нашите два полюса. Къде възнамерявате да я скриете дотогава?
– В Анаранд’арис – отвърна лейди Ра’маен без дори да помисли.
Прокълнатото име го накара да изпита вътрешно разтърсване като от докоснала го светкавица. Въпреки че подобно предателство от нейна страна бе съществувало като възможност от самото начало, Куор все пак изпита парещо разочарование и горещ гняв.
– Анаранд’арис!
– О, да – отвърна тя с тон, който изобщо не му се понрави. – Това е единственият свят, който остава завинаги извън досега на Хаоса. А Вие сам знаете какво би се случило с момичето, ако Моритан някога научи за него и за това, което то носи в себе си… Освен това Илириен, Анестион и цялата тяхна пасмина нямат причина да се връщат там, което е допълнително предимство за нашите цели. Те не биха били по-малко крайни от вашия Господар, когато става въпрос за нещо подобно.
Куор не отговори. Умът му трескаво анализираше създалата се ситуация и търсеше оптималния изход от нея. След ритуала силите му бяха като на новородено и въпреки че лейди Ра’маен едва ли се намираше в по-добро състояние, той нямаше как да бъде сигурен, кой от двама им бе по-силен в момента. Ет’елианата беше една от най-могъщите сред расата си и дори сега, след хилядолетие на колаборация, той знаеше твърде малко за нея и способностите ѝ. Една схватка между тях двамата тук и сега бе неоправдан риск. Освен че изходът беше неясен, отприщените безконтролно сили можеха да привлекат вниманието на другите Господари на Хаоса и дори на Моритан, ако вълната от Хаос се приближеше достатъчно. Въпреки че Куор бе рискувал много, за да стигне до този момент, успехът на начинанието им променяше коренно нещата занапред.
– След като нямате възражения, лорд Куор, за нас е крайно време да напуснем Вашата чудесна компания – заяви лейди Ра’маен и вдигна отпуснатото тяло на момичето под мишница, все едно бе багаж.
Безобразие! Не можеше да остави нещата така. Бе вложил твърде много, твърде дълго, за да отстъпи на финала. Слаб или не, Куор-Адамарант бе готов да влезе в схватка с лейди Ра’маен, ако се стигнеше дотам. Но казаното от нея имаше смисъл, колкото и да не му харесваше. В последен опит да достигне до някакъв работещ компромис между двамата, той вдигна ръка във възпиращ жест.
– Оставям я на вашите грижи, лейди Ра’маен. Но това съвсем не означава, че възнамерявам да бъда в неведение. Искам думата ви, че ще получавам подробни сведения за нейното развитие и резултата от нашия експеримент. Изречете Клетва или момичето няма да напусне този свят.
Това я накара да спре и да го погледне. Не му трябваше да вижда изражението ѝ, за да долови гнева ѝ.
– Моите права над нея са точно толкова, колкото и Вашите – продължи той. – Напълно наясно съм, че веднъж попадне ли в Анаранд’арис, момичето остава извън моя досег. Не искам много от Вас, само редовна и подробна информация за всичко, свързано с нея. Изречете Клетва и ще Ви оставя да продължите.
Лейди Ра’маен остана неподвижна за известно време. Алените пламъци на очите ѝ го наблюдаваха сякаш искаха да го погълнат цял. За Куор бе невъзможно да предвиди мислите, които минаваха през главата ѝ, или реакцията, която можеше да последва. Без да дава външен знак, той започна да събира силите си за предстояща атака.
– О, много добре – заяви неочаквано тя, въпреки че гласът ѝ ясно подсказваше чувствата ѝ по темата. – Аз, Ра’маен от Ет’елианите, полагам тази Клетва в сърцевината на Ниамару: Ще споделям с Вас, лорд Куор-Адамарант, в разумно кратки срокове и също при поискване от Ваша страна цялата истинна и подробна информация относно Елания Ерхнат и нейното потомството.
– Благодаря Ви, лейди Ра’маен. – Куор склони глава, изпитвайки осезаемо облекчение. Ерхнат? Значи това бе дъщерята на човека, чиято душа бе пожънал малко преди да дойде на това място. Понякога Пътят на шанса се извиваше по много интересни начини. Но това не бе важно в момента. – Момичето ще се събуди само след известно време. Но за вас е наложително да тръгвате. – Погледът му се насочи към приближаващата стихия, която сега беше само на километър от мястото на тяхната среща. – Този свят много скоро ще стане едно цяло с Великия Хаос.
– Знаете как да се свържете с мен, лорд Куор.
Тонът ѝ ясно показваше, че щеше да мине много дълго време, преди да приеме подобен контакт като нещо добре дошло. Без повече думи тя намести момичето под мишница и напусна поляната, на която се бе случило нещо необикновено и невиждано досега. А много скоро прииждащият Хаос щеше да изтрие всички следи от това завинаги.
Куор продължи да наблюдава отдалечаващата се фигура на лейди Ра’маен, докато тя не се изгуби сред миражите на Ципата в края на света. Не можеше да не се запита, дали въпреки Клетвата ѝ щеше да види отново нея или момичето. Но времето бе един от ресурсите, с които лорд Куор-Адамарант разполагаше в изобилие. Той можеше да бъде безкрайно търпелив, когато ставаше въпрос за някой от неговите любими проекти. Рано или късно, съдбите щяха да се обърнат и Анаранд’арис щеше да падне. В този ден достъпът му до момичето или нейното потомство щеше да бъде в ръцете му.
Куор отправи един последен поглед към почти достигналата го вълна от необуздан Хаос, след което отвори Портал до крепостта Анорр. Бе време да докладва на Моритан за триумфа им над още един свят на Ниамару.
