Беше късен Октомври и наближаващата зима вече бе изпратила своите предвестници – студения вятър, тежките облаци и мрачното настроение. Както обикновено, аз бях останал до късно в старата градска библиотека. Тъй като нощният пазач бе добър мой приятел, нямах нито желание, нито необходимост да си ходя дори след края на работното време. Бях запланувал да отделя поне още няколко часа на все така безрезултатното ми проучване. Всъщност, това се бе превърнало в нещо рутинно за мен през последните месеци. Навярно изглеждах като лунатик на местните, но не ми пукаше. Времето е безразлично към нас, хората, и още повече към безуспешните ни опити да го сложим в рамка и да го управляваме. Всяка минута, която не е инвестирана в нещо значимо, е пропиляна и изгубена завинаги. Тя не може да бъде върната нито чрез приятелски отношения, нито чрез обществено одобрение. Затова аз си седях пред масивното, отрупано с книги и листи хартия бюро насред притъмнялата библиотека, и продължавах с проучванията. По някаква причина концентрацията ми се губеше тази вечер и бях принуден да препрочитам един и същи пасаж по два или три пъти, преди да успея да го осмисля. Това забавяше допълнително вече закъснялата ми работа, което ме вбесяваше. Както споменах, времето нямаше навик да чака когото и да било.
Навън изтрещя гръмотевица и аз вдигнах глава, изгубил нишката на мисълта. Едва сега забелязах, че огромната централна зала на библиотеката бе осветена от светкавици. Идваше буря и по всичко личеше, че ще бъде голяма. Просто прекрасно. Мразех да карам в дъжда. Дано същинският порой отминеше, докато приключех с работата си тук.
Върнах се към проучването си, но много скоро усилията ми бяха осуетени от постоянният рев на гръмотевиците и тежкият дъжд, който блъскаше по големите прозорци. Изнервен, аз вдигнах очи от дебелата стара книга в ръцете си и погледнах високия часовник с махало в дясно от мен. Беше десет часа и единайсет минути, и аз се зачудих разсеяно къде ли се губеше Георги, нощният пазач. Обикновено той приключваше своите обиколки на сградата на всеки два часа и се връщаше тук в точно без петнайсет. Въпреки че избягваше да прекъсва работата ми за дълго, той винаги подхвърляше по някой коментар или кратка шега, докато минаваше покрай мен. Освен това бюрото му, където прекарваше повечето от времето си, когато не бе на обиколка, се намираше в същата зала точно срещу входа. Можех да видя, че то все още бе незаето, а лампата върху него бе незапалена.
– Навярно пуши на балкона и гледа дъжда. Да му се невиди, точно сега бих понесъл малко празни приказки – измърморих аз и върнах вниманието си върху обезсърчаващо неясната книга. Ключът бе скрит някъде в нея; бях сигурен в това. Само че ми се искаше да знам, как точно изглеждаше той.
Мина време и бурята продължи да вилнее отвън, сякаш нямаше планове да си тръгне. Прогресът в работата ми също продължаваше да среща тухлена стена и аз започвах да се убеждавам, че е време да приключвам за днес. Все пак реших да изчакам Георги да се върне, преди да си тръгна. По всяка вероятност щеше да се разсърди, ако изчезнех без да кажа довиждане. А и бурята можеше да поотслабне до тогава.
Но стрелката на часовника наближи и бавно подмина единайсет, а следа от него все така нямаше, което малко ме разтревожи. Той не беше от хората, които си неглижираха задълженията. Може би бе паднал по стълбите или се бе подхлъзнал на мокрите плочки и имаше нужда от медицинска помощ. Бе редно да проверя. Но старата библиотека бе огромна и аз се зачудих откъде да започна.
– Хей, Георги! – извиках аз и гласът ми изкънтя в празната сграда. – Тук ли си някъде?
Мощна гръмотевица отговори на въпроса ми и звукът разтърси сградата. Съпътстващата я светкавица бе толкова ярка, че за момент цялата централна зала се оказа напълно осветена. След нейното отминаване обаче, обстановката стана някак по-мрачна от преди. Единствената светлина на този етаж, като изключим тези извън сградата, идваше от лампата за четене на моето бюро, но тя не успяваше да пробие дълбоките сенки между масивните лавици, пълни с хиляди прашни томове.
За първи път през всичките нощи, прекарани в работа тук, аз намерих мястото за някак зловещо. Естественият страх от тъмнината, провокиран от бурята, безмълвните сенки и отсъствието на Георги, сега ме завладя напълно. Въпреки че в такива моменти логичната част от нашите мозъци трескаво се опитва да ни убеди, че страховете ни са безпочвени, нещо диво и по-първично дълбоко в нас винаги надига глас в опозиция. Нещо, което знае, че действително има причина да се страхуваме от мрака.
Огледах се нервно и се приближих до бюрото на Георги. Запалих малката лампа за четене и претърсих чекмеджетата за резервно фенерче. Скоро го открих и въоръжен с него се запитах, къде да отида първо. Георги винаги започваше своите обиколки от втория етаж. Може би бе най-добре да тръгна от там.
С включеното фенерче аз се запътих към голямото стълбище, което водеше до втория етаж на библиотеката. Спрях в основата му и предвижих малкото жълтеникаво петно светлина нагоре по стъпалата. На приблизително една трета от върха фенерчето освети още нещо. Нещо, което мърдаше и не бе Георги.
Замръзнах в шок и ми трябваше цяла минута да осъзная, какво всъщност виждах. Нещото също бе спряло на място, може би защото неочакваната светлина го бе заслепила временно. Това ми даде няколко безценни секунди да различа отделни детайли. То пълзеше на шест разгънати крайника като насекомо, но тялото му беше слабо, пъргаво и обезпокоително човешко. Малката му, плоска глава беше близо до пода и имаше четири катраненочерни очи, които мигаха към мен с очевидно объркване. Тъмносивата кожа имаше мазен вид. Разбира се, аз така и не се приближих достатъчно, за да го докосна. Не, че имах намерение. Нямах представа, какво по дяволите бе това нещо, но бях сигурен, че не беше естествено създание. Тази мисъл ме накара да замръзна от ужас.
Нещото изсъска и се придвижи две стъпала надолу, все още премигвайки бавно с черните си очи. Част от съзнанието ми осъзна, че премигванията не бяха в синхрон едно с друго. Странно, какви детайли възприемаме в моменти като този. Също така нещо в стойката му ми подсказваше, че в момента, в който си възвърнеше напълно зрението, то щеше да се нахвърли върху мен като хищник на плячка. И въпреки това бях безпомощен да накарам тялото си да помръдне дори на сантиметър. Точно тогава чух непознат глас зад себе си:
– Мръдни настрани, хлапе!
Мъжът звучеше хладнокръвно и самоуверено. Въпреки ужасната ситуация почувствах проблясък на гняв от обръщението, което бе използвал. Бях на двайсет и три, мамка му, и отдавна вече не бях хлапе! Гласът му някак разчупи обхваналия ме ужас, но мъжът не изчака да мръдна. Вместо това той ме избута настрани с един силен тласък и аз се строполих на пода до него. Миг по-късно нещо изтрещя точно като гръмотевиците, който бях принуден да слушам цяла вечер. Невидима сила внезапно удари нещото на стъпалата. Тялото му излетя назад и нагоре, и след това изчезна зад върха на голямото стълбище. Погледнах мъжа до себе си – мургав тип със сурови черти и голям димящ пистолет в ръката. Навярно бе около четирийсетте.
– Вие… убихте ли го? – прошепнах аз, докато претърсвах с очи втория етаж за нещо движещо се.
– Съмнявам се – мъжът също наблюдаваше съсредоточено върха на стълбището. – Тези неща са адски трудни за убиване.
– Какво са те?
– По-добре е, ако не знаеш, хлапе. По-безопасно – каза мъжът с тон, който не допускаше възражения. – Сега ме чуй. То ще се върне. Когато ти дам знак, искам да хукнеш към тази врата, сякаш самият Дявол те гони. Не се връщай!
– Но приятелят ми е все още тук някъде! – изпротестирах аз, мислейки си за Георги.
– Приятелят ти по всяка вероятност е мъртъв. А ако не е… – Ядосано съскане прекъсна думите му и аз с ужас установих, че звукът идваше от повече от една посока. Мъжът се огледа с внезапна тревога в очите. – По дяволите! Сега, хлапе! Бягай сега!
И аз побягнах. Още два, подобни на гръмотевици изстрела съпроводиха моето бягство, но аз не се обърнах да видя. Просто прелетях като стрела през централната зала на библиотеката и се озовах навън за секунди, а дъждът моментално намокри косата и дрехите ми. Имах късмет, че ключовете за колата бяха в джоба ми и аз скочих в моя стар Форд, дадох мръсна газ и се разкарах от там, без да погледна назад дори веднъж. Когато се озовах у дома, заключих вратата два пъти, запалих всяка една лампа в малкия апартамент и се стоварих на дивана, изтощен до кости. Ала така и не успях да заспя тази нощ.
