Преследване в Пустошта

Нажежените до бяло пламъци и димът обгърнаха последната от кладите, и скриха от погледа ми редицата внимателно подредени трупове. Гледката ми напомни за театрални завеси, затварящи се пред последния акт на гротескно представление. Телата на кра’теир горяха трудно, много по-трудно от човешките, но това бе едно затруднение, за което ор’даинът можеше да помогне. Малкото кълбо пулсираше като сърце в дланта ми, докато пламъците пред мен се разгаряха все по-силно и по-силно. Отправих кратка молитва към Кияр за душите на нейните погубени деца, след което се отдалечих от огъня и непоносимо горещия въздух около него.

– Тия бяха последните – Дакар прокара ръка през косата си, омазнена от пътуването и посивяла от пепел, и уморено приседна върху един голям камък. – Да ме ослепи задникът на Калит, но се радвам, че приключихме!

– В’уун Мака! – прозвуча възмутеният глас на Ринал от другата страна на площадчето, където двете Жрици подготвяха ритуал за душите на избитите жители на селцето. – Ще ви помолим да проявите подобаващ респект към Повелителката!

Приятелят ми вдигна ръка в извинителен жест, но на лицето му бе изгряла цинична усмивка.

– Виждам, че си все така добър в създаването на приятелства – коментира Арин и тупна Дакар по рамото. Съдейки по последвалата гримаса, брат ми не си бе спестил от силата.

– О, нищо не си видял – включих се и аз най-вече, за да разсея собственото си мрачно настроение. Събирането на обезобразените тела на каменните хора и изгарянето им на общи клади отне по-голямата част от последните два дни. Печална и натоварваща съзнанието дейност, която повлия потискащо на всички ни. Деца и възрастни бяха избити наред, без милост и без задръжки. Опасявах се, че някои от сцените в селото щяха да ме преследват в кошмарите ми още дълго време. – Дай му поне няколко дни, за да прояви целия си ослепителен чар.

Дакар изгледа с крива физиономия първо Арин, след което мен, преди да поклати глава като мъченик.

– Сега си спомням, що обикновено избягвам да съм около вас двамата едновременно…

– Да, да, знаем за твоята чувствителна натура – прекъсна го Арин с широка усмивка.

Дакар го изгледа навъсено и се обърна към мен:

– Видя ли раните по някои от последните?

– Онези, които събрахме от южната страна на селото ли?

– Аха, същите.

– Какво за тях? – попита Арин, който по това време бе зает с вдигането на поредната клада.

– Главите на всичките бяха отворени като кокосови орехи – отговори му Дакар, придружавайки думите си с подходящите жестове. – А вътре нямаше нищо! Само празно пространство. Не разбирам много от физиологията на кра’теир, но си мисля, че там все трябва да има нещо като мозък.

– Прав си – подхвърлих аз и избърсах част от пепелта и саждите от лицето си с парче влажен плат. – Би следвало да има мозък точно както при нас. Кра’теир може и да са друга раса, но не са чак толкова по-различни.

– Какво може да причини подобно нещо? – Лицето на Арин бе придобило необичайна сериозност.

– Не знам. – Поклатих глава аз. – Но ако Ра’маен е права и семейство Мор са действително Господари на Хаоса – Рашан да ми е на помощ, но все още ми е трудно да повярвам – кой знае каква прокълната Магия владее някой като него.

– Сигурно е т’ва – каза Дакар и добави мрачно: – Най-лошото беше, че повечето бяха деца, ако мога да съдя по размера на телата. Ланат да ми дава сила, но ако някога се добера до копелето…

При тези думи старият ми приятел удари юмрук в дланта си и звукът от това накара няколко дребни пилета да се разхвърчат от навесите на околните къщи. Мисълта за мъртвите деца накара и трима ни да замълчим за известно време, всеки потънал в своя вътрешен свят. Нямаше какво друго да направим за тях освен да изпратим душите им, но това не правеше ситуацията по-лека. Так’аир Мор имаше да отговаря за много престъпления и масовото убийство в селото бе само едно от тях.

След няколко минути мълчание Дакар се намести по-удобно на камъка и се обърна към мен:

– А ти още ли не си се отказал от тая тъпа идея?

– Каква тъпа идея? – ококорих театрално очи. – Както добре знаеш, моите идеи са винаги умни!

– Хайде, стига! – старият ми приятел скръсти ръце. – Говоря сериозно, Каел. Лудост е да продължиш навътре в Пустошта само с двете Жрици. Та те все още подскачат от Разкъсвания колкото дланта ми.

Въздъхнах тежко, защото този спор го бяхме водили вече няколко пъти. Верен на природата си, Дакар не се отказваше лесно. В деня, когато с помощта на Ра’маен спасихме Арин от прегръдката на умиращата Опора, аз обходих района и открих следи от самотен конник. Лесно различими от меките мокасини на кра’теир, те излизаха от непосредствената околност на селцето и продължаваха почти право на север, и все по-навътре в Пустошта. Всички бяхме единодушни, че това не можеше да бъде друг освен Так’аир Мор.

– Дакар, сам разбираш, какъв е рискът. Так’аир Мор заплашва с действията си всичко, за което милеем. Вече ти обясних за Опорите на Анаранд’арис и от какво ни предпазват. Не мога да оставя Аледарата в ръцете му. Кървав Хаос, не бих могъл да го направя, дори и Ра’маен да греши за неговата същност!

– И как възнамеряваш да го спреш, по-точно? – гласът на Дакар бе изпълнен със скептицизъм.

– Все още не знам – отвърнах аз. – Но ще измисля нещо, докато го настигнем.

– Краставите топки на Моритан! – изруга Дакар. – Тогава нека дойдем с теб! Тримата заедно ще имаме значително по-голям шанс срещу Мор.

Поклатих глава и отвърнах с категоричен тон:

– Не, Дакар. Имам нужда от вас двамата в Д’ал Ворат. Гложди ме неприятното усещане, че нещата там не са добре – изгледах строго и него, и брат ми. – Арин трябва да поеме контрол възможно най-скоро и някой ще трябва да му пази гърба. След случилото се в Западна Порта подозирам, че потенциална среща с араст’гаар може да се окаже по-малкия му проблем. Освен това нямам намерение да оставя нещата с Так’аир Мор на случайността. Ще ви дам писмо за Ран’а’шан в Последна Надежда. Арин може да използва своя вилиехар, за да го изпрати до там веднага щом стигнете в Д’ал Ворат.

Брат ми кимна и скръсти ръце.

– Ран’а’шан? – Дакар вдигна вежди. – Що смяташ, че ще ти обърнат внимание?

– Защото хората, които знаят за съществуването на Опорите се броят на пръсти.

Дакар потри наболата си брада и въздъхна.

– Дори и да си прав, и те действително тръгнат насам – каза той и в гласа му прозвуча умората, която аз чувствах. – Колко месеца мислиш ще им трябват, за да стигнат дотука? И как очакваш да те открият след т’ва? Самият ти не знаеш накъде отива Мор.

Арин кимаше с глава, показвайки ясно, че в случая споделя мнението на Дакар.

– Ран’а’шан познават и лорд Мор, и Опорите на Анранд’арис далеч по-добре от мен – раздразнението в гласа ми бе осезаемо. – Сигурен съм, че ще знаят какво трябва да направят. Възможно е да имат представа за крайната му цел и да го пресрещнат направо там.

– Разчиташ прекалено много на т’ва! – тонът на Дакар също вече бе чувствително по-разгорешен. – Кой може да каже, к’во ще направят Ран’а’шан? Рискуваш живота си, а и тия на Жриците върху карта, изтеглена на тъмно!

Раздразнението ми започна да прераства в гняв и аз отворих уста да му отговоря подобаващо, когато светът около мен забави хода си драстично. С периферията на зрението си видях продълговатото тяло на ловна стрела, която се приближаваше със светкавична скорост към врата на Дакар. Реагирах, преди дори да помисля. Ръката ми се стрелна напред и с опакото на дланта си цапнах смъртоносния проектил отдолу нагоре. Кожата ми на мястото на удара се разцепи като суха хартия, но стрелата отклони своя път и излетя към небето. Подобно на мехурчета под вода, няколко пръски кръв завършиха своя бавен скок от ръката ми и попаднаха върху лицето на моя приятел, което плавно променяше своето изражение.

Не изчаках, за да видя крайния резултат от тази трансформация. Вместо това скочих на крака и вперих поглед в посоката, от която бе дошла срелата. Единствено ускорените ми реакции бяха причина да забележа бързо скриващата се зад един гъст храсталак глава на около триста метра от нас. Втурнах се натам без да губя нито миг, викайки на останалите да намерят прикритие. Следващата стрела можеше да дойде от съвсем различна посока.

Изминах разстоянието с цялата бързина, на която бях способен и тъкмо навреме. Стрелецът бе напуснал мястото си и вече бе на половината път до малка група дървета, в която несъмнено планираше да изчезне. Имаше нещо особено във фигурата, но и двамата се движехме прекалено бързо, за да мога да определя какво точно.

Следващите две-три минути изтекоха в напрегната надпревара. Нападателят бе неестествено бърз, но аз успях да го настигна малко преди да изчезне сред дърветата. Финалният ми скок изгълта последните няколко метра и протегнатите ми ръце се сключиха около глезените му. Двамата се строполихме върху неравния планински терен и рехавата трева не допринесе кой знае колко за омекотяване на падането. Усетих, как поредица от остри камъни се врязаха в различни части от тялото ми и едната ми ръка изпусна хватката си. С неимоверни усилия на волята и чиста физическа сила успях да задържа стрелеца с другата. Последва кратка и дива борба, в резултат на която се оказах върху него с коляно, притиснато в основата на гърба му и с дясна ръка стиснала врата му така, че лицето му бе в интимно запознанство с камънака. Той опита да се съпротивлява, но аз увеличих натиска и болката от това го накара да застине. Едва тогава успях да огледам противника си по-внимателно. Кожата му бе сива с отенъка на скалите около нас и някак релефна на допир. На вид не бе много по-различна от човешка, но от толкова близо можех да различа ситните гранули, които напипвах с ръка. Косата бе с прекалено дебели за човек косми, късо и неравно подрязана, и само малко по-тъмна на цвят от кожата.

– Кра’теир! – Думата се откъсна неканена от устните ми.

Каменният човек под мен изръмжа нещо нечленоразделно и аз разхлабих хватката си над врата му достатъчно, за да му дам възможност да говори.

– Хайде, убий ме, човеко! – Думите бяха като ситни камъчета, свличащи се по стъклена плоскост.

– Да те убия ли? – попитах аз. – Затова ли ни нападна?

– Аарх! – Той опита да ме отхвърли от себе си, но след кратка борба успях да си възвърна контрола. Това не му попречи да продължи да се съпротивлява и да нарежда: – Убий ме! Убий ме! Убий ме, както уби семейството ми!

– Хей, спри се! – извиках на свой ред аз. – Спри да се бориш, да те порази Ланат! Не съм убивал нито един кра’теир през живота си, какво остава за семейството ти.

– Лъжлив човек! Не вярвам на думите ти! Убий ме и спри да си играеш с мен!

С тези думи той отново опита да ме събори, което ме принуди да натисна главата му обратно към земята.

– Кървав Хаос, престани! – изругах аз. – Нямам причина да те лъжа! Друг уби семейството ти и аз се опитвам да го догоня, и да го спра, преди да убие много повече хора. Съжалявам, че не стигнах дотук навреме.

Дали думите ми имаха някакъв ефект върху него или просто силите му привършиха, но каменният човек най-после застина. Очевидно, той някак бе оцелял след клането на Так’аир Мор и си мислеше, че аз съм участвал в нападението. Зачудих се, какво да правя с него, когато Дакар и Арин най-после стигнаха до нас.

– Ха! – бе всичко, което брат ми каза, виждайки пленника.

– Да ме удушат циците на Кияр! – Прозвуча значително по-цветущата реплика на Дакар. – Кра’теир!

Кра’теирът под мен изръмжа в отговор и се размърда.

– Дакар, някой ден тази твоя уста ще ти донесе повече неприятности, отколкото ще можеш да посрещнеш…

– Сигурно – той сви рамене безгрижно. – Но днес т’ва е само хипотеза. К’во ще правим с него?

– Ами, той се опита да ни убие – подхвърли Арин и се намръщи. – Нещо започна да ми омръзва да се опитват да ме убият…

– Решил е, че сме виновни за смъртта на семейството му – отвърнах аз. – Предполагам, че за кра’теир е също толкова трудно да различи един човек от друг, колкото е за нас спрямо представителите на тяхната раса.

– Не знам, как някой може да обърка черния задник на Мор с нашите, кра’теир или не – въпреки шеговития тон, Дакар държеше мощния си валдарийски лък със заредена стрела. Очите му обхождаха едно след друго удобните места, в които можеха да се крият други нападатели. – Ей, кра’теир, къде се крият другарите ти?

Старият ми приятел не получи отговор, но пък думите му накараха тялото на пленника ми да се напрегне.

– Не мисля, че има други с него, Дакар – казах аз, наблюдавайки внимателно кра’теира за реакция. – Ако имаше, щяха да ни нападнат заедно.

Действително, думите ми накараха част от напрежението да напусне кра’теира. Любопитно.

– Може би. – Дакар все така не изпускаше от поглед околността. – Трябва да решим, к’во ще правим с него.

– Не ми харесва идеята да оставим потенциален враг зад гърба си – заяви Арин. – Прекалено много неща са заложени на карта, за да рискуваме.

– Можем да го завържем и да го затворим в една от къщите, преди да тръгнем – подхвърлих аз.

Ръката ми започваше да изтръпва от неудобната стойка.

– Не, ако няма кой да го освободи, т’ва ще дълга и мъчителна смърт – отвърна Дакар. – В тоя случай е по-милостиво да го убием бързо и…

– Господарю наш, добре ли сте? – Звънкият глас на Ринал прекъсна дискусията ни и накара кра’теира под мен, който отново бе започнал да шава, да замръзне.

Главата му направи неимоверно усилие и въпреки хватката ми, успя да се надигне и да погледне двете Жрици на Калит, които тъкмо стигнаха до нас с разтревожени изражения на опушените си от сажди лица.

– Благословени дъщери… на Калит! – Гласът на пленника ми бе изпълнен с благоговение, но и бе напрегнат до краен предел от усилието.

Ринал моментално се приближи до него и тревогата ѝ се трансформира в неприкрито любопитство. Тинал, виждайки струйката кръв, която продължаваше да се стича от разцепената кожа на ръката ми, изцъка недоволно с език и коленичи до мен, сплитайки първите мотиви на Лечителство. Изглежда всеки в малката ни група си имаше своите приоритети.

– Благословени дъщери на Калит? Не ни наричат така от хилядолетия – каза по-възрастната Жрица с блага усмивка. – Откъде знаеш това име?

– Аз… не разбирам – отвърна той. – Винаги… сме наричали… така.

Езикът, на който говореше кра’теирът, бе интересен вариант на древния анарандски. Въпреки че акцентът му бе странен и думите носеха необичайна интонация, аз нямах особени затруднения да разбера, какво казваше.

– Аах, те не са имали контакт с останалата част на Анаранд от края на Войната! – Ринал буквално подскачаше от възбуда. – Господарю Даерон, може ли да отпуснете малко хватката си? Много бихме желали да си поговорим с него.

– Даерон? – Лицето на кра’теира се извъртя към мен и очите му потърсиха моите. – Ран’ад’ашан? Нима… е възможно?

Въздъхнах и махнах от врата му ръката си, която благодарение на Тинал бе спряла да кърви. На пръв поглед желанието за съпротива бе напуснало изцяло пленника ни. Въпреки това аз останах върху него, готов да го хвана отново, ако направеше погрешно движение.

– Благодаря ти, Тинал – подхвърлих аз на по-младата Жрица.

– Разбира се, Господарю наш. – Както си беше коленичила, Тинал направи лек поклон, преди да насочи вниманието си към кра’теира. – Позволявате ли да се погрижим за него?

– Изчакай за момент – казах аз и се обърнах към пленника. – Да, аз съм Даерон Ран’а’шан. Можеш ли да ме разбереш добре, кра’теир, или трябва да премина на древния език на Анаранд?

– Разбирам достатъчно добре думите ти, Ран’ад’ашан. – Кра’теирът не се опита да се изправи. Вместо това той сключи длани пред челото си в мимика на поклон.

– Много добре – отвърнах аз и кимнах към двете жени. – Това са Жриците на Калит, Ринал и Тинал. Младежът отсреща е брат ми, Арин, а войнът до него се казва Дакар Мака. Сега ще ми кажеш ли кой си ти и защо ни нападна?

– Прости ми, Даерон Ран’ад’ашан, никога не бих вдигнал ръка срещу теб и твоите, ако знаех кой си! Нито бих докоснал Благословените дъщери! – Той си пое дълбоко дъх преди да продължи. – Аз съм Хайдаар Дос и съм последния жив воин от клана Т’аманнар Дос.

– Добре, Хайдаар Дос, но все пак не ми каза, защо ни нападна?

Кра’теирът замълча за момент, очевидно опитвайки се да формулира отговор.

– Имам остра нужда от провизиите в селото, но два дни вие бяхте там и не давахте признаци, че ще си тръгнете. – Хайдаар Дос изглеждаше уморен и нещастен. – Накрая реших, че или ще отмъстя за семейството си и ще взема нужното, или ще умра, опитвайки.

Застанал до мен, Арин измърмори нещо нечленоразделно и поклати глава.

– Разбирам – казах аз. Два дни, но едва сега разпознаваш Жриците на Калит? Едва ли. Но аз се постарах да скрия съмненията от тона си. – Съжалявам за семейството ти, но не ние сме твоите врагове. Ако те пусна, мога ли да очаквам от теб по-цивилизовано поведение?

– Да, Ран’ад’ашан, кълна се във Великата майка Кияр! – Той кимна ентусиазирано няколко пъти.

Отпуснах хватката си над него и предпазливо се изправих, готов на всичко. Но Хайдаар Дос само се завъртя по гръб и седна уморено на земята. От няколко плитки рани по лицето и голите му ръце се стичаха капки прозрачна кръв. Кра’теирът изглежда нямаше намерение да продължава с агресията. Махнах с ръка към Тинал и разчитайки правилно жеста ми, младата Жрица побърза да се заеме с Лечителството. След минута от раните му не бе останала и следа, но изтощението му се виждаше ясно както в стойката, така и на лицето му.

– Хайдаар Дос, разкажи ни за Храма! – Ринал не успя да сдържи нетърпението си и попита забързано. – И за селото! От колко време е тук?

– Ринал, не мисля, че Хайдаар Дос е в състояние да…

– Но Господарю наш, той може да ни каже толкова много! Неща, за които не знаем нищо или само отделни фрагменти. Ако действително не са имали контакт с Цивилизованите царства през последните хилядолетия, представете си колко по-близо са техният фолклор и спомени до времената на Лир’Анаранд!

– Нека поне отидем обратно в селото и нашия лагер – въздъхнах аз. – Сигурен съм, че всички можем да понесем нещо за ядене и пиене.

За момент Хайдаар Дос изглеждаше несигурен, как да отговори на това предложение. В очите му се четеше нещо повече от обикновена умора, но все още не можех да напипам нишката. В крайна сметка кра’теирът кимна и се изправи на крака, следван плътно от Тинал, която го придържаше внимателно за единия лакът.

– Полека, не се движи толкова рязко – каза му по-младата Жрица. – Ефектът от Лечителството ни не е преминал напълно все още.

С това тя го поведе по обратния път към селото. Сестра ѝ побърза да се присъедини от другата му страна и с един бърз палав поглед към мен започна да му говори нещо тихо, докато тримата се отдалечаваха. Поклатих глава и се приближих към Дакар, който продължаваше да оглежда околността без да се осланя на последните събития. Изчаках няколко минути, преди да попитам тихо:

– Видя ли нещо?

– Не съм сигурен. – Той поклати глава с видимо раздразнение. – По едно време ми стори, че мернах движение в храсталака на югоизток от нас. Но повече нищо след т’ва.

Арин подсвирна тихо и се протегна небрежно, хвърляйки поглед под мишница в тази посока.

– Искате ли да проверя? – попита брат ми.

– Не – отвърна Дакар след кратък размисъл. – Може би е нищо.

– Съгласен – потвърдих и аз, като си мислех за поведението на Хайдаар Дос. Имах определени подозрения, но предпочитах да изчакам, преди да предприема нещо. – Нека се върнем обратно в селото засега. Но все пак си дръжте очите отворени.

Двамата ме погледнаха с любопитство, но ме познаваха достатъчно добре, за да не ме разпитват. Поне не и тук. Сигурен бях, че нямаше да се измъкна толкова лесно по-късно, когато всички бяхме на по-сигурно място.